Златото на Аляска
- Автор: Сальгари Эмилио
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надежда Бояджиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златото на Аляска». Краткое содержание книги:
XXVIII
ПРЕСЛЕДВАНИ ОТ ТАНАНЦИТЕ
Отначало индианците заети с танците и виковете не забелязаха присъствието на четирите животни, но когато те се появиха на осветените от огньовете места, се разнесе вик на ужас. Мъже жени и деца обхванати от неописуем страх, побягнаха през глава към палатките, разпръснаха се на всички страни. Блъскаха се удряха се падаха на земята без да се интересуват нито от мъртвия, нито от изгарящото в огньовете месо. Страхът им бе толкова силен, че никой не се сети да се хване за оръжие, а Бени и другарите му, станали единствени господари на терена, се отправиха към мястото, където бяха конете им. Да се освободят от кожите, да натоварят сандъците и да се метнат на седлата, бе въпрос на минути. Готвеха се да тръгнат, когато видяха, че тананците се връщат тичешком, бълвайки проклятия. Бяха разбрали измамата и сега, въоръжили се, се готвеха да нападнат бегълците, за да им отмъстят, задето така хитро ги бяха изиграли.
Трима-четирима от най-смелите се спуснаха към канадеца с насочени копия, а друг хвана юздите на коня му. Бени не се поколеба. Той разбра, че дори секунда закъснение може да струва неговия живот и този на другарите му, извади револвера и докато пришпорваше коня, го изпразни в нападателите. Двама индианци паднаха — ранени или убити, другите бързо побягнаха към тълпата.
— В галоп! — изкрещя канадецът, като изстреля последните си патрони.
Конете подбутвани с ножовете препуснаха с неспокойно цвилене. Но тананците не се отказаха от преследването. Те бяха много бързи бегачи и смело се хвърлиха след тях, като усилиха виковете и заканите си. Бени и другарите му бяха сигурни в бързината на конете си и не се притесняваха. Искаха само да сплашат твърдоглавите преследвачи и затова от време на вре ме се обръщаха и стреляха с пушките. Продължаваха да препускат, въпреки че стана съвсем тъмно. Непрекъснато пришпорваните мустанги стигнаха бързо до гората и навлязоха в нея. За щастие огромните дървета бяха разположени нарядко и те летяха като стрели сред гигантските стволове на боровете и елите. Постепенно крясъците на тананците отслабнаха. Колкото и силни и бързи да бяха краката им, не можеха да се състезават с прерийните мустанги. След половинчасовото галопиране виковете вече не се чуваха.
— Сигурно са се върнали — каза канадецът, като задържа коня си, за да му даде възможност да си поеме малко дъх. — Дяволите да ги отнесат всичките в Юкон, заедно с душата на оная развалина Негодяи! Мислеха, че имат работа с наивници или с кокошки!
— Накъде ще се отправим, Бени?— попита господин Фалконе.
— Засега все на север. Като стигнем до брега на Юкон, ще свием на запад, за да отидем във форта.
— Няма ли да ни безпокоят повече?
— Не вярвам. Сигурно тананците ще се върнат да погребат вожда и ще устроят погребален банкет.
— Ще спрем ли тази нощ?
— Ще се наложи, господине. Конете ни няма да издържат дълго, пък и в тази тъмнина рискуваме да попаднем в някое блато. Ще забавим малко ход, но ще продължим, за да бъдем по-далеч от тананците.
След десетминутна почивка потеглиха в лек тръс и навлязоха навътре в гората. Пътят им продължи около час и спряха до един голям воден поток, вероятно приток на Юкон, който те чеше от юг на северозапад. Бегълците не посмяха да рискуват в бързите и буйни води, които на места образуваха силни водовъртежи, и спряха да починат. Сигурно имаше брод или проход но не бе възможно да ги открият поради тъмнината. Скочиха от конете но не ги освободиха от седлата и от сандъците за да бъдат готови да тръгнат веднага в случай на нападение. Нощта бе доста хладна и за да се топлят, легнаха един до друг върху прострените на тревата завивки. Тук имаше в изобилие борови дървета и им се искаше да си запалят огън, но сметнаха това за неразумно. Можеха да привлекат вниманието на враговете си, ако някой от тях бе продължил преследването. Прекараха една неприятна нощ под тъмните сенки на огромните дървета — без огън, на все по-усилващия се студ. Най-зле се чувствуваше Бек, който не бе свикнал още с този климат, и зъбите му непрекъснато тракаха. На разсъмване Бени с помощта на Армандо запали малък огън, за да приготви чай. Животворното питие бе вече готово, когато конете проявиха признаци на неспокойствие — зацвилиха и зариха с копита. Канадецът знаеше, че прерийните мустанги усещат отдалеч приближаването на неприятел, бил той животно или човек, изправи се бързо и се огледа подозрително.