Златото на Аляска
- Автор: Сальгари Эмилио
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надежда Бояджиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златото на Аляска». Краткое содержание книги:
— Този жрец е известен мошеник — каза Бени на приятелите си. — За да спаси кожата си, ще ни изложи на опасност, но ще видим дали Ще може.
— Какво възнамерявате да правите? — попита Фалконе.
— Вече не можем да откажем да лекуваме болния. Ако не го направим, танана ще побеснеят и ще се хванат за оръжието. Да вървим да видим какво му е на този проклет мършав вожд.
Водени от жреца, те излязоха от колибата, преминаха през мълчаливата тълпа и влязоха в една широка палатка от кожа на лос. Тя се издигаше по средата на селището и я пазеха осем въоръжени с томахавки и стрели индианци. От време на време тези смелчаци се разбягваха на всички страни, размахваха с не човешка сила оръжието си и крещяха дивашки Бяха сигурни, че по този начин ще изгонят злия дух. В палатката, прострян върху купчина кожи и заобиколен от безброй амулети и преди всичко гердани от мидички и мечешки зъби, лежеше вождът. Този нещастник бе на около осемдесет години. Бе слаб, съсухрен, с дълбоки бръчки, изтъняла, приличаща на хартия кожа, с помътени, почти угаснали очи Кашляше неудържимо и от това непрекъснато се тресеше.
— Какво ще кажете? — попита Бени и се обърна към Фалконе който се бе навел над болния.
— Че този човек е свършен — отговори италианецът. — Стар е колкото Ной и е хванал бронхопневмония, която ще го прати на оня свят.
— Няма ли надежда да го вдигнем на крака поне за двадесет и четири часа, необходими ни, за да си отидем?
— Никаква, Бени, до утре този човек ще умре, а може би още преди залез слънце.
— Проклет магьосник!… Иска ние да се заемем с умиращия, за да хвърли вината върху нас? А, драги ми хитрецо, не сме толкова глупави.
Канадецът се обърна към жреца, който го наблюдаваше с безпокойство, и му каза:
— Вождът е много зле.
— Знам, бели човече, но тя ще го излекуваш.
— Да, но ми трябва силно лекарство, а го нямам.
— И къде може да се намери?
— Във форт Шелкърк.
— Много е далеч. — каза жрецът.
— С нашите коне, бързи като вятъра, можем да стигнем само за четири часа.
— Невъзможно е!
— Не познаваш нашите животни.
— Така е.
— Остави ни да отидем във форт Шелкърк, аз отговарям за живота на вожда.
— А ако не се върнеш? Не може ли да изпратим някой от нашите?
— Комендантът на форта няма да му даде необходимото лекарство, а и твоите хора не могат да яздят нашите коне.
— Изпрати един от твоите приятели — настояваше недоверчивият жрец.
— Необходимо е да отидем всички или комендантът няма да даде нищо. Хайде оставете ни да отидем, иначе вождът ще умре.
— Нека дойда и аз.
— Никой не ти пречи.
— Тогава да тръгваме.
— Да тръгваме — промърмори хитрият канадец, като се подсмихваше — Почакай да се отдалечим от селището и ще видиш как ще те накарам да се премяташ, негоднико. Ще бъде истинско чудо, ако не си счупиш врата.
Те излязоха от палатката и се отправиха към колибата, за да си вземат оставените там завивки и провизии. В този момент видяха да влизат в селището петима индианци, въоръжени със стрели, томахавки и тризъбци. Следваха ги жени и воини, които викаха плачеха и удряха телата си с юмруци. Всички изглеждаха обхванати от силно отчаяние.