Любов по време на холера
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тамара Такова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любов по време на холера». Краткое содержание книги:
Флорентино се казваше дядо им по майчина линия, така че името му бе стигнало до сипа на Трансито Ариса, прескачайки цяло едно поколение напи.
Флорентино запази до края на живота една тетрадка, в която баща му бе писал любовни стихотворения, някои вдъхновени от Трансито Ариса и украсени с рисунки на простреляни сърца. Две неща го бяха удивили. Едното — характерният почерк на бащата, съвсем същият като неговия, макар че той бе избрал своя сред многото от учебника по калиграфия, защото най-много му бе харесал. Другото — че откри една негова сентенция, която винаги бе смятал за своя, а баща му я бе записал в тетрадката си много преди да се роди тон: „Ще ми е мъка да умра само заради едно — че няма да е от любов.“ Виждал бе и двете запазени фотографии на баща си. На едната, направена в Санта Фе, бе съвсем млад — на възрастта, когато Флорентино го видя за първи път, — с палто, в което изглеждаше сякаш напъхан в мечка, облегнат на пиедестала на някаква статуя, от която бяха останали само гамашите. Малчуганът до него беше чичо Леон XII с фуражчица на корабен капитан. На другата снимка баща му беше с група бойци от кой знае коя поред война, имате най-дългата пушка и мустаци, които миришеха на барут дори от снимката. И той като братята си бил либерал и масон, но искал синът му да постъпи в семинарията. Флорентино Ариса не долавяше чак такава прилика, каквато им приписваха, по според думите на чичо Леон XII Пио Кинто също бил упреквай заради лиризма в документите. Във всеки случай не приличаше на него според фотографиите и собствените си спомени, пито според описания от майка му образ, възвеличен от любовта, още по-малко пък според образа, изкривен от духовитата жестокост на чичо Леон XII. Но Флорентино Ариса забеляза тази прилика години по-късно — като се решеше веднъж пред огледалото — и тогава помисли, че мъжът узнава кога е започнал да остарява, като започне да прилича на баща си.
Не си го спомняше от улица Вентанас. Доколкото знаеше, баща му по едно време е спял там, съвсем в началото на любовта му с Трансито Ариса, обаче след раждането на детето не бе я навестявал. У нас кръщелното свидетелство дълго време представляваше единственият документ за самоличност, а в кръщелното на Флорентино Ариса, издадено от енорията Санто Торибио, пишеше само, че е извънбрачен син на Трансито Ариса, неомъжена и от своя страна извънбрачна дъщеря. Името на бащата не бе отбелязано, обаче той се грижеше тайно за издръжката на сина до последния си ден. Това социално положение затвори пред Флорентино Ариса вратите на семинарията, но пък като единствен син на неомъжена жена го отърва от военна служба през най-кървавите времена на нашите войни.
Всеки петък след училище той сядаше пред сградата на Карибската речна компания и почваше да прелиства книжка с картинки на животни, прелиствана толкова пъти, че страниците й вече се разпадаха. Бащата влизаше, без да го погледне, облечен в същите сукнени сюртуци, които по-късно Трансито Ариса щеше да преправя за него, а в лицето беше същински свети Йоан Богослов от олтарите. Няколко часа по-късно той излизаше и като внимаваше да не види дори кочияшът му, даваше на сина си седмичната издръжка. Не разговаряха не само защото бащата мълчеше, но и защото момчето ужасно се боеше от него. Един ден, след като бе чакал много повече от обичайното, бащата му даде монетите с думите:
— Вземи и не идвай повече.
Тогава го видя за последен път. Но след време щеше да узнае, че чичо Леон XII, десет години по-млад от баща му, бе продължил да носи парите на Трансито Ариса и именно той се бе погрижил за нея, когато Пио Кинто умря внезапно в пристъп на колики, без да е оставил писмено завещание, а и не бе имал време да вземе някакво решение в полза на единственото си дете — едно улично дете.
Драмата на Флорентино Ариса като писар на Карибската речна компания бе в това, че не можеше да избегне лиричния тон в писмата, защото не преставаше да мисли за Фермина Даса и никога не се научи да пише, без да мисли за нея. После, когато го прехвърляха на други длъжности, му оставаше в излишък толкова много любов, че се чудеше какво да я прави, затова я подаряваше на неграмотните влюбени, като им пишеше безплатно любовните писма при Портала на писарите. Ходеше там след работа. Събличаше сюртука с отмерените си пестеливи движения и го закачаше на облегалката на стола, надяваше ръкавелите, за да не измърси ръкавите на ризата, разкопчаваше жилетката, за да мисли по-добре, и понякога до късно вечер възвръщаше духа на отхвърлените влюбени с луди писма. От време на време идваше я някоя бедна женица, налегната от грижи по детето си, я някой ветеран от войната, който настояваше да му бъде изплатена пенсията, или пък някой окраден, който искаше да се оплаче на правителството, но колкото и да се стараеше, Флорентино Ариса не успяваше да им помогне, защото едничкото, в което постигаше убедителност, бяха любовните писма. Дори и не разпитваше новите си клиенти, стигаше му да види бялото на очите им, за да поеме бремето на тяхното състояние, и изпълваше страница след страница с безмерна любов, прилагайки безпогрешната формула да пише с мисълта за Фермина Даса — само за нея и за никой друг. В края на първия месец се наложи да въведе ред с предварителни заявки, защото се задавяше от мъчителните копнежи на влюбените.