Любов по време на холера

Така — посред оперни арии и неаполитански серенади — творческият му талант и непобедимият му предприемачески дух го превърнаха в лидер на речното корабоплаване от най-бляскавия му период. Той, както и двамата починали братя, бе започнал от нищо, а всички постигнаха целите си, въпреки клеймото на извънбрачни деца и детайла, че никога не бяха припознати. Те бяха цветът на „търговската аристокрация“ — както тогава я наричаха, — чието светилище беше Търговският клуб. Но дори когато се сдоби със средства, за да живее като римския император, на когото приличаше, чичо Леон XII остана да живее в стария град — за удобство на работата си — заедно със своята съпруга и трите си деца в най-обикновена къща и толкова скромно, че никога не можа да отхвърли от себе си несправедливо излязлото му име на скъперник. Единственият му разкош беше дори още по-скромен: къща край морето, на две левги от службата му, и в нея единствените мебели бяха шест дървени табуретки, ръчна изработка, шкаф за делва с вода и един хамак на терасата, където се излягаше да размишлява в неделен ден. Когато веднъж го обвиниха, че е богаташ, той даде най-точното определение за себе си.

— Богаташ не — отвърна, — само сиромах с пари, което не е същото.

Този негов особняшки начин на живот, който веднъж в една реч някой възхвали като здравомислеща лудост, му позволи мигом да съзре у Флорентино Ариса онова, което никой не бе видял у него пито преди, нито по-късно. Още от деня, когато той се появи да търси работа в учреждението му с мрачния си вид и напразните си двадесет и седем години, чичо Леон XII го подложи на изпитание със суров казармен режим, способен да огъне и най-закаления. Но не успя да му вземе страха. Чичо Леон XII изобщо не подозираше, че издръжливостта на племенника не се дължи на нуждата да просъществува, пито на биволската търпеливост, наследена от бащата, а на упорството на една любов, което никаква пречка на този, нито на онзи свят не можеше да сломи.

Най-тежки бяха първите години, когато го назначиха писар към главната дирекция, длъжност, която сякаш беше измислена тъкмо за него. Лотарио Тугут, някогашен учител по музика на чичо Леон XII, го посъветва да назначи племенника си на някаква писмовна работа, познавайки неутолимата му жажда към литературата на едро, макар и не към най-добрата, ами по-скоро към най-лошата. Чичо Леон XII не взе под внимание уточнението за долнопробните четива на племенника, защото и за самия него Лотарио Тугут казваше, че бил най-слабият му ученик по пеене, а пък той на погребенията изтръгваше сълзи чак от надгробните плочи. Във всеки случай германецът се оказа прав в това, което изобщо не бе помислял, а именно — Флорентино Ариса пишеше всяко нещо с такава страст, че дори официалните документи приличаха на любовни изповеди. Товарителниците му излизаха римувани, колкото и да се мъчеше да го избегне, а на шаблонните търговски писма придаваше лиричен топ, който подбиваше авторитетността им. Чичото самолично се яви един ден в канцеларията му с папка писма, които не бе имал храбростта да подпише като свои, и му даде последна възможност да спаси душата си.