Демон, юда и магьосник
- Автор: Меспи Хедер
- Серия: Трите книги #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Демон, юда и магьосник». Краткое содержание книги:
От една страна — класика в жанра — владетели и война за смяна на статуквото на надмощие и подчинение; явна и подмолна борба между жреци и светска власт; дълбоко пазени тайни, прикривани с фалшиви и лъжовни знания, митове и легенди; принцове и принцеси, любов и съперничества, вражди, предателства, гибел… И във всички събития волево или случайно участват чудати същества и по-особени хора, владеещи причудливи магически или свръхчовешки способности…
Аналогията с класиката обаче е дотук, до фона на събитията, до първия пласт на фабулата. Защото фентъзито е изключително динамично и по структура по-скоро е съпоставимо със съвременен екшън — във всяка глава се случва нещо изключително и интересно. Всяка глава е развита като самостоятелен епизод от филм — от друга интрига и с герои, различни от тези в предишната глава. Пада булото от една тайна, но се заплитат нови интриги и въображението ти така е възбудено, че няма търпение и препуска, и не може да догони, камо ли да изпревари, неудържимия полет на фантазията на автора.
Езикът е художествено богат и изключително образен. Четеш и си представяш мястото, героите, светлините и сенките, движението и покоя, красотата и грозотата, естественото и причудливото, дори звуците и миризмите… при това, без да се натъкваш на пространни описания, които ти се иска да подминеш, а в движение, докато следиш случващото се.
Тази е от книгите, които се „поглъщат на един дъх“. И когато стигнеш до края, ти се иска веднага да започнеш следващата, защото краят й е многообещаващ.
Ето че не изминаха и двадесет минути, а Дагобин вече спеше дълбоко. Тогава Крамик бавно извади книгата, оглеждайки се. Положи я върху разстланата на земята кожа и започна да я разглежда внимателно. Волобарският потомък настрои очите си да виждат в тъмното. Книгата бе голяма и тежка, с твърди, тъмнозелени корици. Бе обкована в сребрист метал, който се виеше в сложни фигури около кориците. Точно в средата Крамик различи изображението на Живото Дърво, вписано в правилен кръг, заобиколен от надписи на савхи. Това го накара да смръщи вежди и да вдигне бързо книгата. Опита се да я отвори, но тя не поддаде. Обърна я със страниците нагоре и видя, че металният обков ги е заключил от горе до долу. Потърси мехнизъм, с който да си послужи, но го направи просто ей така. От момента, в който видя, че върху книгата стои надписът с клетвата на великия магьосник Каршашаранал, родоначалника на волобарите, разбра, че за да я отвори, ще му е нужен медальонът. Крамик се ядоса на себе си. В бързината, когато я намери, бе пропуснал да помисли, че книгата на волобарите, събрала древни знания и тайнства, няма да се отвори толкова лесно — просто с разгръщане. А медальонът бе в ръцете му тогава. Крамик поклати глава със съжаление и понечи да прибере книгата отново в мешката си. Но преди да я пусне в торбата, един надпис на задната корица привлече вниманието му. Бе написан на савхи, леко протъркан и замазан на места, но се четеше ясно:
Ти, който надписа четеш
и тази книга искаш да отвориш,
едно ще трябва да научиш най-напред,
преди с листата й да заговориш:
Три книги са, що силата владеят,
три книги власт ще донесат —
на този, дето притежава за всяка от кориците ключа.
Но истината тук ще кажа и клетва давам да я помниш ти,
на зло душата си недей отдава, завета ми в сърцето си пази.
Че няма на света душа, която притежава мощ такава —
на трите книги знанието да придобие,
и да остане цяла.
Затуй разкъсах я на три таз сила, власт невиждана що дава,
недей събира я за миг дори, за да не дойде зло накрая.
Крамик препрочете няколко пъти написаното и върна книгата в мешката. Оказва се, че има още две книги — помисли си той — книги, които не бива да се притежават заедно. Това бе напълно ново за него, но не променяше нищо. Крамик нямаше намерение да придобива власт и да търси другите две книги. Стигаше му да знае, че е изпълнил дълга си към волобарите и обещанието, което даде на дядо си.
На няколко крачки от него лежеше Ермиар. Верижката с медальона се показваше от врата му. Беше сравнително лесно да отиде и да я свали незабелязано оттам. Но Крамик се бе клел да служи на Ермиар, докато е войник във войската на „сивите вълци“. А кражбата бе посегателство, не служба. Налагаше се да изчака, за да се ориентира какво да прави от тук нататък. Безполезна е книгата без медальона, затова трябваше да намери начин да върне в Кабур Далет и двата предмета. Крамик се намести удобно и зачака търпеливо да свърши дежурството му. Вятърът духаше слабо и сред високите дървета цареше тишина. Бяха навлезли вече в пределите на Карпонили и пътят им беше станал по-стръмен и труден. Дурум бе тръгнал на редовната си разходка из горите, Крамик предположи, че ще се върне няколко часа преди зазоряване и ще се сгуши при него в кожата. Но не стана така. Миг след като помисли за вълка, той се появи сред дърветата и се втурна към него.
— Дурум — прошепна Крамик, — рано се връщаш тази нощ.
Вълкът седна на задните си крака и го погледна в очите, сякаш искаше да проговори. Крамик смръщи вежди. Конете изведнъж също станаха неспокойни, пръхтяха, въртяха се и тъпчеха на място. Разбра, че има нещо нередно, и се опита и да проникне в мислите на Дурум. Но въпреки че волобарският потомък носеше в себе си много от способностите на предците си, изолацията бе обрекла планинците от Кабур Далет да загубят голяма част от уменията си. След няколко неуспешни опита самият вълк се отказа от общуването и шумно изпръхтя. Изправи се на крака и нададе зловещ вой към небето.
Всички мъже от малкия отряд на Ермиар се събудиха, скочиха и извадиха оръжията си.
— Какво, ветровете да го отнесат, става? — извика Булик и се обърна към Крамик и виещия вълк.
Но още преди Крамик да каже каквото и да било, от всички страни към тях се втурнаха вълци. Те не бяха толкова едри, колкото Дурум, но приличаха на него по широката глава и дългата изострена муцуна. Цветът на козината им беше червеникав, не сив, а задницата им, както на всички вълци, бе по-ниска и опашките им висяха до земята. Вълците се наредиха, обърнали муцуни към дърветата, без да обръщат внимание на хората, а Дурум спря да вие. Войниците гледаха объркано, някои от тях изглежда мислеха, че сънуват. И тогава Крамик разбра. Втурна се към огъня и моментално го изгаси.