Демон, юда и магьосник
- Автор: Меспи Хедер
- Серия: Трите книги #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Демон, юда и магьосник». Краткое содержание книги:
От една страна — класика в жанра — владетели и война за смяна на статуквото на надмощие и подчинение; явна и подмолна борба между жреци и светска власт; дълбоко пазени тайни, прикривани с фалшиви и лъжовни знания, митове и легенди; принцове и принцеси, любов и съперничества, вражди, предателства, гибел… И във всички събития волево или случайно участват чудати същества и по-особени хора, владеещи причудливи магически или свръхчовешки способности…
Аналогията с класиката обаче е дотук, до фона на събитията, до първия пласт на фабулата. Защото фентъзито е изключително динамично и по структура по-скоро е съпоставимо със съвременен екшън — във всяка глава се случва нещо изключително и интересно. Всяка глава е развита като самостоятелен епизод от филм — от друга интрига и с герои, различни от тези в предишната глава. Пада булото от една тайна, но се заплитат нови интриги и въображението ти така е възбудено, че няма търпение и препуска, и не може да догони, камо ли да изпревари, неудържимия полет на фантазията на автора.
Езикът е художествено богат и изключително образен. Четеш и си представяш мястото, героите, светлините и сенките, движението и покоя, красотата и грозотата, естественото и причудливото, дори звуците и миризмите… при това, без да се натъкваш на пространни описания, които ти се иска да подминеш, а в движение, докато следиш случващото се.
Тази е от книгите, които се „поглъщат на един дъх“. И когато стигнеш до края, ти се иска веднага да започнеш следващата, защото краят й е многообещаващ.
— Вината не е ваша — каза Заберган. — Трацимир не е прозрял, че има нещо гнило в тази обсада. Самодоволството и гордостта от това, че успява да задържи Бакуриан, са го заслепили и не е разбрал, че е измамен.
— Да, но правя грешка след грешка от самото начало на всичко това. Още щом разбрах, че Бакуриан готви война, бе нужно да потегля насам. Дадох му прекалено много време и ето какво се случи.
— Станалото станало. Никой не вярваше, че война наистина ще има. Не го мислете повече. Важното сега е да успеем да се притечем на помощ навреме — отговори Заберган, видимо притеснен. — Столицата остава слабо защитена, а уголците са със сериозна преднина пред нас. Не мога да не призная, че Бакуриан добре е планирал ходовете си.
— Така е, ветровете да го отнесат, ще му откъсна неблагодарната глава, щом го докопам — ядно каза Издулор. — Да вървим.
Мъжете тръгнаха надолу по стълбите към стаите, подготвени за почивката им. Пръв кан-императорът достигна до отредените му помещения в кулата на външния град. Той повика с кимване Заберган да го последва вътре. Двамата „глигани“ застанаха прави от двете страни на вратата, а войникът от войската на „ястребите“, който не бе поканен, продължи по мрачния коридор да търси място, където да получи свястна храна, каквато не бе опитвал, откак напуснаха град Брусар.
Заберган и кан-императорът се настаниха удобно от двете страни на отрупана с ястия маса и мълчаливо започнаха да се хранят. Усетил какво се случва, Гаго, постоянният спътник на Заберган, се подаде от пазвата му и жадно задуши въздуха наоколо.
— А, Гаго — усмихна се Заберган, — ето ти, момче, хапни си.
Мъжът отчупи малко парче сирене и го подаде на мишока, който ловко го взе с лапички и озъртайки си любопитно наоколо с черните си мънистени очички, започна да го гризе сладко, сладко.
Издулор само погледна мишока, но не му обърна повече внимание. Вместо това избърса с една кърпа устата си, облегна се назад, а един придружител му донесе пълна до горе чаша с квесел. Кан-императорът отпи голяма глътка и се обърна към все още ядящия Заберган:
— Е, Заберган, какво мисли Алобоготур за негулите и таболците? Ще успее ли да удържи манастира?
Заберган преглътна набързо и с усмивка каза:
— Хе, хе, императоре, не мислете за това. И група ученици биха удържали манастира. Сградата е построена така, че искам да видя коя войска, била тя и многобройна, ще успее да я превземе.
Издулор кимна с глава и замислено се загледа в чашата с квесел.
— Не сме ли прекалено самоуверени? Досега тази самоувереност ни струваше много.
— Що се отнася за манастира — не! — отвърна този път със сериозно изражение Заберган. — Разположението му е непревземаемо, и при това го пазят сангасите. На ваше място бих се притеснявал повече за столицата. Алобоготур ви изпраща послание — да не се тревожите за манастира, негулите не го плашат.
Кан-императорът отпи още една глътка от чашата:
— А какво е положението със шпионите ни? Откри ли нещо?
— Мисля, че вече се досещам какво се случва с Кордил и защо не получава новини от агентите си — очите на Заберган просветнаха с особен блясък, — но ви моля да изчакате още малко, за да мога да съм напълно сигурен в предположението си.
— Така да бъде — каза уморено Издулор и отново надигна чашата. Допи я на един дъх и се изправи:
— Нахрани се добре, Заберган, бъди мой гост. Аз обаче ще отида да спя.
Заберган се изправи и се поклони почтително, докато Издулор напускаше помещението. Останал сам, той продължи да опитва от вкусната храна, като не забрави, разбира се, и скрития в дрехите си Гаго.
Нощта бе тъмна в гъстата гора, където не проникваше светлината от кълбетата. Крамик се огледа. Вече бе изминал час от дежурството му, а Дагобин все още бе буден. Всички останали дишаха равномерно, увити в тежките си кожи, а огънят тлееше слабо, всеки миг щеше да угасне. Крамик се размърда и забеляза как Дагобин отвори очи и го погледна. Крамик опипа с ръка мешката си. Усети ръбовете на Зелената книга под пръстите си. Вече три дни изминаха, откак напуснаха село Кодили, а все още не му се бе удала възможност да разгледа книгата. Надяваше се, че тази вечер, когато му се падаше дежурство, най-после ще успее да разлисти страниците й, но един от войниците — Дагобин, продължаваше да се върти, без да заспива. Крамик се облегна отново назад и зачака с вперени в мрака очи.
Толкова години бе очаквал този момент, че още няколко минути няма да са от значение. Вече можеше да се отправи към Кабур Далет, родината, която толкова искаше да види. Мисията му бе изпълнена, Зелената книга отново бе в ръцете на волобарите. Но първо трябваше да се освободи от клетвата към „сивите вълци“ и да намери възможно най-подходящия момент за това.