Графинята и Сребърния меч
- Автор: Греъм Хедър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ангел Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Графинята и Сребърния меч». Краткое содержание книги:
Кет слушаше тропота на копита и не можеше да схване, в какво опасно положение се намира. Не бе възнамерявала да участва в нападението, а само да стои наблизо, в случай че има нужда от помощта й. От срещата си с Монджой насам, тя избягваше да участва в сражения. Един единствен път бе хвърлила камък срещу един от хората на принца, за да го отклони и даде време на Малкия Джон отново да вземе тоягата си, която бе изпуснал.
Но днес, след завръщането на Сребърния меч, едва ли щеше да има нужда от помощта й. Тя с всички сили опитваше да се освободи, след това вдигна поглед към небето, шепнейки:
— Защо така съм наказана — с един властолюбив нормандец за съпруг и този саксонец, който отнема последните остатъци от свободата ми!
Всемогъщият не отвърна нищо и тя скръцна със зъби. Колкото по-дълго теглеше въжетата, толкова по-здраво те се впиваха в китките й. Най-сетне момичето овладя гнева си и си наложи да се успокои. Ако търкаше парчетата плат, с които бе завързана, в кората на дървото, може би щеше да ги протрие.
Кет се хвана на работа, но скоро загуби търпение и започна да проклина Сребърния меч.
Нито повей на вятъра не раздвижваше въздуха, нищо не шумолеше в листата. Наоколо цареше гробовна тишина, нарушавана от време на време единствено от цвърченето на птиците. Гората сякаш се бе притаила в очакване на нещо. Наистина, чудесна ситуация! Само ако приближеше някой див глиган или някоя змия пропълзеше към дървото… Или пък, ако мъжът й минеше наблизо със свитата си… Момичето не знаеше с каква цел бе напуснал сутринта замъка. Откак научи за пленяването на Ричард, Монджой изглеждаше подтиснат и затворен в себе си.
Възможно ли бе да се появи наоколо? Тя отново се зае да търка връзките в кората на дървото, пришпорена от мисълта, че Дамиан можеше да я открие тук.
„Естествено не се боя от него“ — говореше си тя. Какво още можеше да й стори, след като вече ръководеше живота й, раздаваше команди в собствения й дом и спеше в леглото й?
Ох, защо трябва постоянно да мисли за него? И щом се бе зарекла да го мрази, защо не бе по-последователна? Защото бе неуязвим за омразата й? Или защото бе започнала да го харесва? Умееше добре да се отнася с хората и рицарите го уважаваха. Занимаваше се с всеки един от тях, за да опознае силните страни и слабостите му. Бе отишъл и при селяните-арендатори и бе останал доволен, че покрай работата за господарите в замъка, намираха време и за собствените си ниви. Всички жени възхитени зяпаха подире му, което особено гневеше Кет, която не можеше да не признае, че съпругът й изглежда доста внушително, яхнал врания си жребец, с великолепната наметка, гъстите си черни коси и блестящи сребристи очи.
А може би наистина заслужаваше възхищение. Той бе толкова силен и надежден. Край него Кет се чувстваше защитена от принц Джон и Дьо Ла Вил. Ами прекрасните усещания, които будеха дланите и устните му по голата й кожа! Дамиан бе внимателен и нежен любовник, въпреки че Кет все още вярваше, че когато се любеха в мислите си той прегръща един дух — този на скъпата му Алиса.
Кет знаеше толкова малко за него. Но това, което междувременно бе научила, почти бе в състояние да я накара да го харесва. Момичето въздъхна дълбоко. Не, наистина не го намираше за толкова лош. И ако трябваше да е честна пред себе си, тя тръпнеше в очакване на всяка следваща нощ в брачното ложе, на лудешката страст и безметежния сън в обятията му. Да, след време можеше и да го обикне…
„Глупачка“ — сложи край на тези мисли Кет. — „Това копеле те напердаши тогава в гората…“ Само че тогава той не я познаваше и никога нямаше да опознае госпожица Зелени ръкави, ако не я намереше тук, вързана за едно дърво. Момичето решително започна да търка парчетата плат, с които бе завързана в кората на дървото и облекчено въздъхна, когато те най-сетне се разкъсаха. Момичето се изправи, изтръска мръсотията от зелената си наметка и туниката, след което се зае да разглежда наранените си китки. Но болката бе възнаградена.
Тя се впусна към кобилата си, метна се на седлото и в галоп препусна по тясната пътека. Когато наближи пътя, тя накара кобилката си да премине в по-бавен тръст.
До слуха й достигна грохотът на битката, звън на стомана, пронизително цвилене на коне, мъжки викове.
Сърцето на Кет заби лудо. Тя скочи от седлото и внимателно си проправи път през гъсталака към пътя, надничайки между клоните.
Робин бе разположил стрелците си по върховете на дърветата и те очевидно са били почти безпогрешни, защото по земята лежаха рицари със стърчащи от телата им стрели. Някои от попаденията бяха в гърлото или в окото.