Повест за Настрадин Ходжа

Като чули тия думи, стражарите изпаднали в неописуема ярост.

— Ти ни измами, зловонно псе, и отгоре на всичко ни наричаш глупци2! Гледайте, гледайте, той е овалял в прах целия чувал, значи се е премятал по пътя с надежда да се освободи, докато ние си деряхме до кръв ръцете и се трепехме на гробището! Ние жестоко ще ти заплатим за измамата, о, гнусно изчадие на лисица!

Те обсипали чувала с градушка тежки удари; като не се задоволили с това, те играли поред хоро върху чувала с подкованите си ботуши. А лихварят, следвайки наставленията на Настрадин Ходжа, непрекъснато викал: „Който носи меден щит, той има дебела глава!…“ — с което напълно вбесил стражарите. Като съжалявали, че не им е позволено сами да се разправят с престъпника, те вдигнали чувала и го помъкнали към езерото.

Настрадин Ходжа излязъл от укритието си, измил в аръка лицето си, свалил халата й открил на нощния вятър широките си гърди. Колко радостно и леко му било сега, когато черното дихание на смъртта минало над него, без да го опърли! Той се отдалечил, разстлал халата си, подложил един камък под главата си и легнал — в задушния и тесен чувал се уморил, искал да си отдъхне. В гъстите върхари шумял вятърът, в небесния океан плавали златните ята на звездите, в аръка шуртяла водата; всичко това било за Настрадин Ходжа десет пъти по-мило и по-близко, отколкото по-рано. „Да! В света има твърде много хубави неща, за да се съглася някога да умра, дори ако със сигурност ми обещаят рая; та там можеш да побеснееш от досада, като седиш вечно й безкрайно под едно и също дърво, заобиколен от едни и същи хурии.“

Така си мислел той, излегнат под звездите върху топлата земя, внимателно заслушан в неумиращия и никога незаспиващ живот: биело сърцето в гърдите му, викал с нощния си глас бухалът в гробището, някой тихичко, и предпазливо се промъквал през храстите — сигурно таралеж; остро миришела повехналата трева и цялата нощ била изпълнена с някаква потайна шетня, с неразбираеми шумоли, пълзене и шушнене. Светът живеел и дишал — широк, еднакво открит за всички; приемал с еднакво гостоприемство в безграничните си простори и мравките, и птиците, и човека и искал от тях само едно — да не употребяват за зло дадения им подслон и оказаното доверие. Стопанинът позорно изпъжда госта, който на празничната трапеза, възползувай от общото веселие почва да тършува из джобовете на другите гости: тъкмо така бил изпъден от веселия и радостен свят отвратителният лихвар, който изцяло приличал на този гост.

Настрадин Ходжа не изпитвал ни най-малка жалост към него, пък и как можеш да пожалиш оня, който с изчезването си облекчава живота на хиляди и хиляди други хора! Настрадин Ходжа съжалявал само за това, че лихварят не бил единственият и последният злодей на земята; о, ако човек можеше да събере в един чувал всички емири, сановници, молли и лихвари и да ги удави отведнъж в свещеното езеро на шейх Ахмед, та да не сушат с вредоносното си дихание пролетните цветове на дърветата, да не заглушават със звъна на своите пари, с лъжливите си проповеди и с чаткането на мечовете си чуруликането на птиците, да не пречат на хората да се наслаждават на красотата на света и достойно да изпълняват главната си задача на земята — да бъдат винаги и във всичко щастливи!