Повест за Настрадин Ходжа
- Автор: Соловьов Леонид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Атанас Далчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повест за Настрадин Ходжа». Краткое содержание книги:
Единият от стражарите не издържал и задавен от смях, се отдалечил в тъмнината.
— Аз отделям всеки грош — продължил благочестивият стражар — и все пак джамията се издига твърде бавно, което преизпълва сърцето ми със скръб. Тия дни продадох кравата си. Ако потрябва, ще продам и последните си обуща — съгласен съм да ходя бос, само да завърша започнатото.
Настрадин Ходжа изхлипал в чувала. Стражарите се спогледали. Работата им се нареждала. Те подканяли с лакти своя досетлив другар.
— О, ако срещнех такъв човек, който би се съгласил да пожертвува осем или десет хиляди танга за завършването на тази джамия! — възкликнал той. — Бих се заклел пред него, че в продължение на пет и дори на десет години името му всеки ден ще се възнася, обвито от благоуханния дим на молитвата, под сводовете на тази джамия към престола на аллаха!
Първият стражар рекъл:
— О, мой благочестиви другарю! Аз нямам десет хиляди танга, но може би ще се съгласиш да вземеш последните ми спестявания — петстотин танга. Не отхвърляй скромния ми дар, и аз искам да взема участие в това праведно дело.
— И аз — рекъл вторият, като се запъвал и треперел от вътрешен смях. — Аз имам триста танга…
— О, праведнико, о, благочестивецо! — възкликнал Настрадин Ходжа, хлипайки. — Как съжалявам, че не мога да целуна края на твоя халат! Аз съм велик грешник, но бъди милостив към мене и не отхвърляй моя дар. Аз имам десет хиляди танга. Когато, извършил богохулна измама, бях приближен на емира, често получавах от него кесии със злато и сребро; като натрупах десет хиляди танга, реших да ги скрия, за да ги взема, когато избягам. А тъй като реших да бягам през Каршинските порти, закопах тия пари в Каршинското гробище под една от старите надгробни плочи.
— На Каршинското гробище? — възкликнали стражарите. — Значи те са нейде тук, наблизо!
— Да! Сега ние се намираме на северния край на гробището и ако се мине…
— Ние се намираме на източния край! Къде, къде са скрити парите ти?
— Те са скрити на западния край на гробището — рекъл Настрадин Ходжа. — Но отначало закълни ми се, о, благочестиви стражарю, че името ми наистина ще се споменава в джамията всеки ден в продължение на десет години.
— Кълна се! — рекъл стражарят, треперейки от нетърпение. — Кълна ти се в името на аллаха и неговия пророк Мохамед! Хайде, кажи по-скоро къде са закопани парите ти?
Настрадин Ходжа се бавел. „Ами ако решат да ме отнесат отначало на езерото и оставят за утре търсенето на парите? — мислел той. — Не, няма да стане така. Първо, те са обзети от алчност и нетърпение, второ, ще се страхуват, че някой може да ги изпревари, трето, не си вярват един другиму. Какво ли място да им посоча, та да тършуват по-дълго?“
Стражарите чакали, наведени над чувала. Настрадин Ходжа чувал тежкото им дишане, като че току-що били дотичали някъде отдалече.
— На западния край на гробището има три стари надгробни плочи, разположени в триъгълник — рекъл Настрадин Ходжа. — Под всяка от тях съм заровил по три хиляди триста трийсет и три танга и една трета…
Те се сговорили двама да отидат да търсят парите, а третият да остане да пази. Това би могло да хвърли Настрадин Ходжа в отчаяние, ако той не притежавал способността да отгатва отнапред човешките постъпки: знаел със сигурност, че третият стражар няма да остане дълго при чувала. Предвижданията му се оправдали: останал сам, стражарят почнал неспокойно да въздиша, да кашля, да ходи назад-напред по пътя, като дрънкал с оръжието си. По тези звуци Настрадин Ходжа отгатвал всичките му мисли: тревога гризяла стражаря за неговите три хиляди триста трийсет и три танга и една трета. Настрадин Ходжа чакал търпеливо.
— Колко дълго се маят — рекъл стражарят.
— Те сигурно крият парите някъде на друго място, а утре и тримата ще отидете да ги вземете — отговорил Настрадин Ходжа.
Ударът бил сполучлив. Стражарят изсумтял, после започнал престорено да се прозява.
— Как ми се иска преди смъртта си да послушам някаква поучителна история — рекъл от чувала Настрадин Ходжа. — Може би ще си спомниш и ще ми разкажеш, о, добри стражарю.
— Не! — сърдито отговорил стражарят. — Аз не знам поучителни истории… Освен това съм уморен, ще ида да полегна ей там на тревата.
Но той не съобразил, че по земята крачките отекват звънливо и надалече. Отначало вървял бавно, после до Настрадин Ходжа достигнал бърз тропот: стражарят хукнал към гробището.
Настанало време да се действува. Но Настрадин Ходжа напразно се търкалял и премятал: все не успявал да скъса въжето. „Минувач! — молел се Настрадин Ходжа. — О, съдба, прати ми минувач!“