Повест за Настрадин Ходжа
- Автор: Соловьов Леонид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Атанас Далчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повест за Настрадин Ходжа». Краткое содержание книги:
— От езерото ще пратя при вас вестоносец — рекъл на стражарите Арсланбег. — Четирите лъжливи чувала вие ще изнесете веднага един след друг, а петия чувал с престъпника — малко по-късно и незабелязано, когато всички любопитни, струпани около портите, се юрнат след лъжливите чували. Добре ли ме разбрахте? Помнете, че ще отговаряте с главите си.
Вечерта на площада ударили барабаните и възвестили края на пазарния ден. Към езерото от всички страни се заточили тълпи народ. Скоро пристигнал емирът със свитата си. На дъсчената площадка й около нея пламнали факли. Пламъкът съскал и се навеждал от вятъра, във водата трептели червени, отблясъци. Отсрещният бряг тънел в мрак; от площадката, озарена със светлини, не се виждала тълпата, но ясно се чувало как се върти, движи и диша тя, как слива смътния си, тревожен шум с поривите на нощния вятър.
Бахтияр прочел в тъмното на висок глас указа на емира, с който Настрадин Ходжа се осъждал на смърт. През това време и вятърът стихнал — тишината била такава, че по гърба на светлейшия емир запъплили мравки. Отново въздъхнал вятърът, заедно с него въздъхнала с хиляди гърди и тълпата.
— Арсланбег! — рекъл емирът и гласът му трепнал. — Защо се бавиш?
— Аз вече изпратих вестоносеца, о, повелителю.
Изведнъж в тъмнината се зачули викове, звън на оръдие; нейде започнало сбиване. Емирът подскочил и се заозъртал. След минута в осветения кръг пред площадката навлезли осем стражари без чувал.
— Къде е престъпникът? — извикал емирът. — Взели са го от стражарите, той се е изплъзнал! Арсланбег, виждаш ли!
— О, повелителю! — отговорил Арсланбег. — Твоят нищожен раб предвиди всичко: в този чувал имаше стари парцали.
От другата страна пак се зачул шум от сбиване. Арсланбег побързал да успокои емира:
— Нека го взимат, о, повелителю! В този чувал също няма нищо, само парцали.
… Първия чувал отвлекли от стражарите съдържателят на чайханата Али и приятелите му, втория отвлекли ковачите, предвождани от Юсуф. Скоро грънчарите отнели третия чувал, но и в него намерили парцали. Четвъртия чувал пропуснали до площадката свободно. При светлината на факлите пред очите на цялата тълпа стражарите вдигнали чувала над водата и го изтърсили: посипали се парцали.
Тълпата замряла в пълно недоумение. Тъкмо това целял опитният Арсланбег, който разбирал, че недоумението влече след себе си бездействие. — Настанало време за петия чувал. А стражарите, на които той бил поверен, се забавили нейде и досега не го били докарали при езерото.
ТРИДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
Когато стражарите извели Настрадин Ходжа от подземието, той рекъл:
— Значи ще ме помъкнете на собствените си гърбове? Съжалявам, че тук го няма магарето ми, то би се пукнало от смях.
— Мълчи! Скоро ще заплачеш! — злобно отговорили стражарите. Те не можели да простят на Настрадин Ходжа, че се предал на емира без участието на стражата.
Като разтегнали тесния чувал, те почнали да пъхат в него Настрадин Ходжа.
— О, слуги на шейтана! — викал Настрадин Ходжа, сгънат на три. — Не можахте ли да изберете по-широк чувал!
— Нищо! — отвърнали стражарите, като пухтели и се обливали в пот. — Няма да търпиш дълго. Не се разкрачвай, о, сине на греха, инак ще ти забием коленете в корема!
Вдигнала се врява, стекли се дворцовите слуги. Най-сетне с дълги усилия стражарите напъхали Настрадин Ходжа в чувала и го завързали с въже. В чувала било тясно, тъмно и воняло. Душата на Настрадин Ходжа се обвила с черна мъгла; сега вече май нямало спасение за него. Той призовавал на помощ съдбата и всемогъщия случай. „О, ти, съдба, станала за мене майка, о, ти, всемогъщи случай, който си ме пазил досега като баща, къде сте сега, защо не побързате на помощ на Настрадин Ходжа? О, съдба, о, всемогъщи случай!“
А стражарите вече били минали половината път; те носели чувала, като се сменяли на всеки двеста крачки; по тези къси спирания Настрадин Ходжа водел печална сметка — колко е изминато и колко остава.
Той разбирал, че съдбата и случаят никога не отиват на помощ на оня, който заменя делото с поплаци и повици. Пътят ще бъде надвит само от оня, който върви; нека от пътя отслабнат и се подгънат краката му — той трябва да пълзи по ръце и колене и тогава бездруго през нощта ще види далеч ярък пламък от огньове и когато се приближи, ще види търговски керван, който се е спрял на отдих, и този керван бездруго ще се окаже, че върви по неговия път и ще се намери свободна камила, на която пътникът ще стигне там, където трябва… Оня, който седи на пътя предал се и отчаян, колкото и да плаче и се вайка, няма да събуди Съчувствие в бездушните камъни; той ще умре от жажда в пустинята, трупът му ще стане плячка на смрадливите хиени, горещият пясък ще засипе костите му. Колко хора са умрели без време само защото недостатъчно силно са искали да живеят! Настрадин Ходжа смятал такава смърт позорна за човека.