Тримата мускетари
- Автор: Дюма Александр
- Год: 1978
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тримата мускетари». Краткое содержание книги:
Атос, Портос и Арамис трима смели и дръзки мускетари от ротата на господин Дьо Трети, са предизвикани от съдбата в коварна борба за спасяването на крал Луи XIII. Те трябва да провалят замисъла на кардинал Ришельо, целящ да злепостави френския монарх. Към неразделната тройка се присъединява и младият благородник Д'Артанян. Но когато той се влюбва в красивата и опасна шпионка на кардинала милейди Уинтър, мечтата му да стане мускетар изглежда почти неосъществима, а мисията за спасяване на краля - невъзможна.
— Имате право, трябва да излезем.
— Да излезем, но как? Ще ни види, ако излезем.
— Тогава да се качим в моята стая.
— Ах! — възкликна госпожа Бонасийо. — Вие казвате това с глас, който ме плаши!
При тези думи сълза блесна в очите на госпожа Бонасийо. Д’Артанян видя сълзата и смутен, трогнат, падна в краката й.
— В стаята ми ще бъдете в безопасност като в храм — каза той. — Давам ви честната си дума на благородник.
— Да вървим — съгласи се тя. — Доверявам се на вас, приятелю.
Д’Артанян дръпна внимателно резето и двамата, леки като сенки, се плъзнаха през вътрешната врата в коридора, изкачиха безшумно стълбата и влязоха в стаята на д’Артанян.
Като се прибраха горе, за по-голяма безопасност момъкът залости вратата. И двамата се приближиха до прозореца и през една пролука на капака видяха, че господин Бонасийо разговаря с някакъв мъж с мантия.
Като видя мъжа с мантията, д’Артанян подскочи, измъкна наполовина шпагата си и се спусна към вратата.
Беше непознатият от Мьон.
— Какво ще правите? — извика госпожа Бонасийо. — Погубвате ни.
— Аз се заклех да убия този човек! — възкликна д’Артанян.
— Животът ви в този миг е обречен и не принадлежи на вас. В името на кралицата забранявам ви да се излагате на каквато и да било опасност, която не е свързана с пътуването ви.
— А от ваше име нищо ли не заповядвате?
— От мое име — каза силно развълнувана госпожа Бонасийо, — от мое име ви моля. Но да послушаме, струва ми се, че говорят за мене.
Д’Артанян се приближи до прозореца и се ослуша.
Бонасийо беше отворил вратата и като видя, че квартирата му е празна, се върна при човека с мантията, когото беше оставил за малко сам.
— Отишла си е — рече той. — Върнала се е в Лувър.
— Уверени ли сте — запита непознатият, — че тя не е подозряла с какви намерения сте излезли?
— Да — отвърна самодоволно Бонасийо. — Тя е много повърхностна жена.
— Младият гвардеец в къщи ли си е?
— Не вярвам. Както виждате, капакът на прозореца му е затворен и никаква светлина не прозира през процепите.
— Все едно, трябва да се уверим.
— Как?
— Като почукаме на вратата му.
— Ще попитам неговия слуга.
— Вървете.
Бонасийо влезе у дома си, мина през същата врата, през която бяха минали двамата бегълци, изкачи се на площадката пред стаята на д’Артанян и почука.
Никой не отговори. Тая вечер Портос беше заел Планше за повече блясък. Д’Артанян внимаваше да не даде никакъв признак на живот.
Когато Бонасийо почука на вратата, момъкът и младата жена почувствуваха как трепнаха сърцата им.
— Няма никой у тях — каза Бонасийо.
— Все едно, да влезем, у вас ще бъдем в по-голяма безопасност, отколкото тука на прага.
— Божичко! — прошепна госпожа Бонасийо. — Няма да чуем вече нищо.
— Напротив — успокои я д’Артанян. — Ще чуваме още по-добре.
Д’Артанян дигна три-четири плочки и стаята му се превърна в ухо на Дионисий, простря едно килимче на пода, коленичи и направи знак на госпожа Бонасийо да се наведе и тя към отвора.
— Уверен ли сте, че няма никой? — запита непознатият.
— Отговарям за това — рече Бонасийо.
— И вие мислите, че жена ви?…
— Върнала се е в Лувър.
— Без да е говорила с никого другиго освен с вас?
— Уверен съм в това.
— Много е важно, разбирате ли?
— Значи сведенията, които ви съобщих, са ценни…
— Много ценни, драги ми Бонасийо, не крия.
— Тогава кардиналът ще бъде доволен от мене?
— Разбира се.
— Великият кардинал!
— Уверен ли сте, че в разговора си с вас жена ви не спомена никакви имена!
— Мисля, че не.
— Не спомена ли тя госпожа дьо Шеврьоз или господин дьо Бъкингам, или госпожа дьо Верне?
— Не, каза ми само, че иска да ме изпрати в Лондон, за да услужа на някаква високопоставена особа.
— Предател! — прошепна госпожа Бонасийо.
— Мълчете! — каза д’Артанян, като я хвана за ръката, която тя несъзнателно отпусна в неговата.
— И все пак — продължи човекът с мантията — вие сте постъпили глупаво, като не сте се престорили, че приемате поръчката. Сега щяхте да имате писмото, държавата, която се намира в опасност, щеше да бъде спасена и вие…
— И аз?
— Е! Вас кардиналът щеше да ви направи благородник…
— Той ли ви каза това?
— Да. Зная, че искаше да ви направи тази изненада.
— Бъдете спокоен — рече Бонасийо. — Жена ми ме обожава и има още време.
— Глупак! — прошепна госпожа Бонасийо.