Тримата мускетари

— Слушайте — каза му тя, — отстъпвам пред вашите увещания и ви се доверявам. Но заклевам ви се пред бога, който е наш свидетел, че ако ме предадете и враговете ми ме пожалят, ще се убия и ще обвиня вас за своята смърт.

— А аз ви се заклевам пред бога, госпожо — отговори д’Артанян, — че ако ме заловят, когато изпълнявам поръчката ви, ще умра, преди да кажа или да направя нещо, което би могло да злепостави когото и да било.

Тогава младата жена му повери страшната тайна, част от която той беше разкрил случайно на моста пред Самарянската черква.

Това беше взаимното им обяснение в любов.

Д’Артанян сияеше от радост и гордост. Тайната, жената, която обичаше, доверието и любовта го правеха великан.

— Тръгвам — каза той. — Тръгвам веднага.

— Как! Тръгвате! — извика госпожа Бонасийо. — А полка ви, а капитана?

— Заклевам се, вие ме накарахте да забравя всичко, скъпа Констанс! Да, имате право, трябва да взема отпуск.

— Още една пречка — прошепна тъжно госпожа Бонасийо.

— О! Аз ще преодолея тази пречка! — рече д’Артанян, след като поразмисли малко. — Бъдете спокойна.

— Как?

— Ще намеря още тази вечер господин дьо Тревил и ще го помоля да издействува за мене това благоволение от зет си, господин Де-з-Есар.

— Сега нещо друго.

— Какво? — запита д’Артанян, като видя, че госпожа Бонасийо не се решава да продължи.

— Вие може би нямате пари?

— „Може би“ е излишно — каза усмихнат д’Артанян.

— Тогава — продължи госпожа Бонасийо, като отвори един скрин и извади кесията, която преди половин час нейният мъж милваше така любовно — вземете тая кесия.

— Парите на кардинала! — разсмя се високо д’Артанян. Той, както си спомняте, благодарение на извадените плочки не беше пропуснал нито думичка от разговора между търговеца и жена му.

— Парите на кардинала — отвърна госпожа Бонасийо. — Вие виждате, че кесията е доста внушителна.

— Дявол да го вземе! — извика д’Артанян. — Става двойно по-забавно! Ще спасим кралицата с парите на Негово високопреосвещенство.

— Вие сте мил и прекрасен момък — каза госпожа Бонасийо. — Бъдете уверен, че кралицата ще ви възнагради.

— О, аз съм вече щедро възнаграден! — извика д’Артанян. — Обичам ви и вие ми позволявате да ви го кажа. Не смеех и да се надявам на такова щастие!

— Тихо! — прошепна изтръпнала госпожа Бонасийо.

— Какво има?

— Някой говори на улицата.

— Това е гласът… — На мъжа ми. Да, познах го!

Д’Артанян се спусна към вратата и сложи резето.

— Мъжът ви няма да влезе, докато аз не си отида — рече той, — а когато си отида, вие ще му отворите.

— Но и аз трябваше да си отида. Как ще обясня изчезването на парите, ако съм тук?