Тримата мускетари

Д’Артанян написа молбата, господин дьо Тревил я взе и го увери, че най-късно до два часа през нощта разрешенията за отпуск ще бъдат изпратени по домовете на четиримата пътници.

— Имайте добрината да изпратите моето разрешение у Атос — каза д’Артанян. — Страхувам се, че ако се прибера в къщи, може да ми се случи някоя неприятност.

— Бъдете спокоен. Сбогом и добър път. А, чакайте! — извика господин дьо Тревил.

Д’Артанян се върна.

— Имате ли пари?

Д’Артанян подрънка кесията, която се намираше в джоба му.

— Достатъчни ли са? — попита господин дьо Тревил.

— Триста пистола.

— Добре. С тях можете да идете и накрай света. Хайде вървете.

Д’Артанян се поклони на господин дьо Тревил, който му подаде ръка, д’Артанян я стисна почтително и с благодарност. Откакто бе дошъл в Париж, той можеше само да се хвали от този прекрасен човек, винаги благороден, честен и великодушен.

Най-напред отиде у Арамис; не беше ходил при приятеля си от оная паметна вечер, когато бе следил госпожа Бонасийо. Нещо повече; той рядко виждаше младия мускетар, но всеки път, когато го видеше, му се струваше, че по лицето му е изписана дълбока печал.

Тая вечер Арамис още бодърствуваше мрачен и замислен; д’Артанян го поразпита за неговата дълбока скръб. Арамис се оправда с някакъв коментар на осемнадесета глава на свети Августин — трябвало да го напише на латински и да го предаде идущата седмица, а това много го тревожело.

Двамата приятели разговаряха така известно време. След малко влезе един лакей на господин дьо Тревил и донесе запечатан свитък.

— Какво е това? — запита Арамис.

— Отпускът, който господинът е искал — отвърна лакеят.

— Аз ли? Аз не съм искал отпуск.

— Мълчете и взимайте — рече д’Артанян. — А на вас, приятелю, ето ви половин пистол за труда. Предайте на господин дьо Тревил, че господин Арамис искрено му благодари. Вървете.

Лакеят се поклони до земята и излезе.

— Какво означава това? — запита Арамис.

— Вземете всичко, което ви е необходимо за петнадесет дневно пътуване, и вървете след мене.

— Но аз не мога да напусна сега Париж, без да узная… Арамис се спря.

— Какво е станало с нея, нали? — продължи д’Артанян.

— С коя? — попита Арамис.

— С жената, която беше тук; жената с везаната кърпичка.

— Кой ви каза, че тук е имало жена? — възрази Арамис, станал бледен като мъртвец.

— Аз я видях.

— И знаете ли коя е тя?

— Мисля поне, че се досещам.

— Слушайте — каза Арамис, — щом знаете толкова много неща, известно ли ви е какво е станало с нея?

— Предполагам, че се е върнала в Тур.

— В Тур? Да, така; вие я познавате. Но защо се е върнала в Тур, без да ми се обади?

— Защото се е бояла да не я арестуват.

— Защо не ми е писала?

— Бояла се е да не ви злепостави.

— Д’Артанян, вие ми връщате живота! — извика Арамис. — Мислех, че ме ненавижда, че ме мами! А толкова бях щастлив да я видя пак! Не можах да повярвам, че тя е рискувала свободата си заради мене, но по каква причина се беше върнала в Париж?