Полунощ в стаята на сенките
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Чизмарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Полунощ в стаята на сенките». Краткое содержание книги:
За да си направи кефа, той се върна, качи се бавно по дясното стълбище, прекоси терасата и слезе по лявото. Това му достави такова удоволствие, че го направи отново.
После изрови мобифона си от кутията с инструменти и звънна на Лена.
Просто трябваше да сподели радостта си с нея. Какво значение имаше, че избързваше с един ден?
Телефонът още звънеше, когато Диклън погледна настрани и видя как Лилибет прекосяваше моравата. Той го изключи и го върна на мястото му в кутията.
— Кълна се, тази жега е просто съсипваща — усмихна му се Лилибет и размаха ръка пред лицето си.
Диклън забеляза, че носеше гривните на мис Одет.
— А още не е станало обяд. Я се виж само — измърка тя, като се доближи до него и прокара пръст по голите му гърди. — Целият си мокър.
— Бърз душ — обясни Диклън, като се отдръпна инстинктивно назад, за да не усеща пръста й. — Какво мога да направя за вас, госпожице Симон?
— Можеш да ме наричаш Лилибет. Все пак си добър приятел на майка ми и на малкото ми момиченце, нали?
Тя се завъртя и очите й се ококориха, когато огледаха къщата.
— Не мога да повярвам какво си направил с това огромно старо място. Трябва да си много умен, Диклън — започна да флиртува Лилибет. — Мога да те наричам Диклън, нали?
— Разбира се. Но не е нужно да си чак толкова умен — отвърна той. — Трябва само да имаш достатъчно време.
И достатъчно пари, помисли си тя. Много пари.
— О, не бъди скромен. Постигнал си чудеса. Надявам се, че няма да те притесня много, ако те помоля да ме разведеш вътре. А и бих могла да пийна нещо студено. Идването от къщи дотук направо ме съсипа.
Диклън не я искаше в дома си. Изпитваше не само отвращение към нея, но и нещо като страх. Но все пак Лилибет бе майка на Лена, а неговата собствена майка го бе възпитала на добри маниери.
— Разбира се. Имам малко чай.
— Това е повече от идеално.
Лилибет го последва към вратата, зарадва се, когато той й я отвори и отстъпи назад, за да й направи път. Тя мина покрай него, като се отърка леко в тялото му, влезе във фоайето и ахна.
Не беше нужно да се преструва на изненадана. И преди бе влизала в къщата. Реми и Диклън не бяха единствените, проникнали в Мане Хол под влияние на алкохола.
Лилибет никога не бе харесвала къщата много. Мястото дори я плашеше със сенките и прахта си, с паяжините и отминалата си хубост.
Но сега къщата бе излъскана и светла, с блестящи подове и стени. На Лилибет не допадаха особено старинните мебели, но не се съмняваше, че цената им е била доста солена.
Старите пари купуваха или поддържаха старите неща. Тази идея я озадачаваше, тъй като в света имаше толкова много нови и лъскави вещи.
— Господи, захарче, това е изложбена зала. Истинска изложбена зала — извика тя и влезе в салона.
Лилибет предпочиташе града, където течеше бурен живот, но съзнаваше, че една жена би могла да си живее като кралица в тази къща.
— Господи, казах, че си умен, нали? Но ти си гений. Всичко е толкова красиво и свежо. Сигурно си адски горд със себе си.
— Да, къщата започва да придобива вид. Кухнята е отзад. Там ще приготвим студената ти напитка.
— Чудесно, но не ме карай да бързам — каза тя, като го хвана собственически подръка и тръгна по коридора. — Възхитена съм от това, което си направил. Мама каза, че си започнал само преди няколко месеца.
— Човек може да свърши много работа, когато се придържа към плана си.
Въпреки огромното желание да я разкара от дома си нямаше начин да го направи, без да се прояви като прекалено груб, затова реши да се възползва от възможността да я опознае.
Не виждаше нищо общо с Лена. Предполагаше, че съществува известна физическа прилика, но докато тялото на Лена бе стегнато и съблазнително, това на майка й бе измършавяло от годините и злоупотребата с наркотици.
Тоалетът й, къси червени шортички и тесен потник, й придаваше евтин и окаян вид. Овехтяла кукла, издокарана за последната си карнавална нощ. Диклън изпита съжаление към жената, която търсеше одобрение и внимание, като парадираше с отдавна изгубен сексапил.
Лилибет си бе сложила доста тежък грим и горещината не му се отразяваше добре. Лицето й изглеждаше изтощено и фалшиво под ярките бои. Косата й бе накъдрена и сивите корени си личаха ясно.
Докато стигнат до кухнята, Диклън вече я намираше толкова жалка, че дори не негодуваше срещу нея.
— Седни — любезно я покани той. — Ще ти приготвя студена напитка.
Лилибет не разтълкува правилно учтивостта му и реши, че я е харесал.
— Такава кухня… — каза тя, като се отпусна на стола.
Тук беше прохладно и тя наклони глава назад, за да може приятният въздух да разхлади шията й, а и за да наблюдава Диклън.