Полунощ в стаята на сенките

— Промених се — продължи тя. — Стигнах до етап в живота си, когато осъзнавам какво е най-важното. И това е семейството. Знаеш какво имам предвид. И ти имаш семейство.

— Да, имам.

— А сега си тук и им липсваш, а и те на теб. Каквито и неприятности да сте имали, сте си помагали един на друг, нали?

— Да.

Тя деликатно попи сълзите си.

— И Лена трябва да разбере, че това е всичко, което искам. Още ми няма доверие и не я обвинявам за това. Надявах се, че ти ще можеш да я убедиш да ми даде шанс.

Лилибет плъзна ръка по масата и погали неговата.

— Ще съм ти много благодарна, ако го направиш. Чувствам се ужасно самотна. Жена в моето положение се нуждае от приятел, от силен мъж до себе си. Ако знам, че си на моя страна, това страшно много ще ми помогне.

— Ако трябва да взема нечия страна, ще застана до Лена. А и не мога да се намесвам в семейни проблеми. Дори и да бях достатъчно глупав, за да опитам, тя бездруго нямаше да ме послуша.

— Може би вие двамата не сте чак толкова близки, колкото предполагах.

— Винаги е рисковано да се правят предположения.

Лилибет отпи нова глътка бира.

— Спиш с нея, нали?

— Няма да обсъждам подобно нещо с теб.

— Защо не? — попита Лилибет, като прокара запотената чаша между гърдите и се изправи. — Срамежлив ли си, скъпи? — засмя се тя. — Не бъди свенлив с Лилибет. Ние с теб можем да сме приятели — каза тя, като заобиколи масата и застана зад него. — Много добри приятели — добави, като плъзна ръце по тялото му и леко захапа ухото му.

— Госпожице Симон, поставяте ме в неудобното положение да ви моля да си свалите ръцете от мен.

— Наистина си срамежлив — засмя се тя, като духна горещ дъх, примесен с миризма на бира, върху лицето му и пусна ръце към слабините му.

Диклън стисна китките й.

— Излагаш се — укори я той, като скочи от стола застана срещу нея. — Това си е твоя работа. Но ме използваш, за да нараниш Лена, а това вече е моя работа.

Бузите й почервеняха от гняв.

— Може би си мислиш, че си прекалено добър за мен.

— Няма може би. Съвсем сигурно е. Изчезни оттук и ще забравим за случилото се.

Искаше й се да закрещи и да го удари, но все още не си бе загубила ума напълно. Не беше пила достатъчно бира, а дозата кокаин, която бе взела, преди да дойде тук, бе мизерна. Затова Лилибет реши да предприеме нова тактика, отпусна се на стола и захлипа.

— Не знам какво да правя. Толкова съм самотна. Уплашена съм. Имам нужда от помощ. Мислех си, че ако ти се отдам, ще ми помогнеш. Просто не знам какво да правя.

Тя вдигна глава и успя да изцеди две сълзи.

— Имам ужасни неприятности.

Диклън отиде до мивката, източи водата и й наля една чаша.

— Какви неприятности?

— Дължа пари. Затова напуснах Хюстън. Но се страхувам, че ще ме открият. Ще ме наранят, а може би ще сторят нещо лошо и на Лена. Не искам да пострада малкото ми момиченце.

Диклън остави водата пред нея.

— Колко пари? — попита той и забеляза доволния поглед в очите й.

— Пет хиляди долара. Не бях аз виновна. Наистина. Доверих се на неподходящи хора. На един мъж — изморено изхленчи тя. — Той избяга с парите, а аз останах длъжница. Ако не намеря начин да ги върна, ще ме намерят и ще ми направят нещо лошо. И на мама, и на Лена също.