Полунощ в стаята на сенките
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Чизмарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Полунощ в стаята на сенките». Краткое содержание книги:
Диклън седна и я загледа напрегнато.
— Лъжкиня. Искаш да ми измъкнеш пет бона на бързо, за да си купиш дрога и да изчезнеш от града. Смяташ, че съм лесна плячка, но грешиш. Ако не беше Лена, щях да ти дам една-две стотачки, за да те отпратя. Но Лена не би харесала подобно нещо.
Лилибет плисна чашата в лицето му. Диклън дори не примигна.
— Да ти го начукам — извика тя.
— Вече установихме, че това не е възможно.
— Мислиш се за много умен, а? Адски си важен, защото произхождаш от богато семейство — скочи тя на крака. — Голямо, изискано семейство. Знам всичко за теб, Диклън Фицджералд. Позволи ми да те попитам нещо. Какво ще кажат изисканите ти родители, когато чуят, че се въргаляш в чаршафите с една кажунска курва от блатото?
Фразата го накара да застине. Лицето на Лилибет се промени пред очите му. Стана по-пълно и по-старо. По-студено.
Жозефин.
— Изчезвай.
Не беше сигурен дали говореше с жената от плът и кръв или с призрака. Ръцете му затрепериха и той стисна масата.
— Всички онези префинени доктори, адвокати и важни клечки в Бостън… как ще им хареса идеята, че златното им момче се е сдушило с незаконородена курва от блатото? Без пари, без добър произход. Управлява второкласен бар и има баба, която шие на хората, за да изкара някоя стотинка. Ще те отрежат от завещанието, сладурче. Ще те оставят само с огромната ти къща. Особено след като им разкажа, че си спал и с майката на курвата.
Краката му бяха омекнали, но той упорито стоеше на тях.
— Изчезвай от къщата ми, преди да съм те наранил.
— Хора като теб не посягат на жени. Не мисли, че не съм наясно — отвърна тя и отметна коса назад. — Ако искаш да продължиш да си пъхаш пишката в момиченцето ми и да запазиш добрите отношения със семейството си, ще ми напишеш чек, скъпи. И то ще го направиш адски бързо. За десет хиляди, тъй като нарани чувствата ми.
— Чувствата ти не струват и петак за мен, Лилибет.
— Ще струват. След като си побъбря малко с майки ти.
— Майка ми ще те сдъвче и изплюе — процеди ледено Диклън, като отиде до шкафа, отвори горното чекмедже и извади бележник, в който надраска някакъв номер. — Ето ти номера й. Обади й се. Можеш да използваш телефона ми. С удоволствие ще чуя как майка ми те разкъсва на кървави парченца.
— Имам нужда от пари!
— Няма да ги получиш тук — извика гневно, като я хвана нетърпеливо за ръката и я бутна към вратата. — Мога да ти създам много повече неприятности, отколкото ти на мен. Повярвай ми — увери я и затръшна вратата в лицето й.
Наложи му се да седне за момент, за да възстанови самообладанието си. Чувстваше се зле физически. Нещо се бе случило, когато Лилибет побесня. Бе виждал промененото й лице в сънищата си.
Лицето принадлежеше на къщата или на онази част от нея, която блъскаше врати и искаше да го прогони оттук.
Онази част, която искаше да го нарани.
Несъмнено и майката на Лена сега желаеше да му навреди по някакъв начин.
Диклън стана и отиде до телефона. Единственият положителен резултат от грозния инцидент бе, че той го накара да оцени майка си по-добре.
Набра и се почувства пречистен, когато чу познатия звук на гласа й.
— Здрасти, мамо.
— Диклън? Какво става, че звъниш посред бял ден. Да не си имал инцидент?
— Не. Аз…
— Всички онези ужасни инструменти… сигурно си си отрязал едната ръка.
— Все още си имам две ръце, а и всички други части са си на мястото. Просто ти звъннах, за да ти кажа, че те обичам.
Последва дълга пауза.
— Току-що си научил, че си безнадеждно болен и ти остават само шест месеца живот, нали?
Диклън се засмя.
— Пипна ме. Умирам и реших да се свържа със семейството си, за да си осигуря хубаво погребение.
— Искаш ли чичо Джими да изпее „Момчето Дани“ на погребението ти?
— Не. Предпочитам да почивам в мир.
— Добре. Приема се. Какво става всъщност, Диклън?
— Искам да ти разкажа за жената, в която съм влюбен и за която искам да се оженя.
Този път паузата беше още по-дълга.
— Това шега ли е? — запита майка му накрая.
— Не. Разполагаш ли с няколко минути?
— Мисля, че мога да си променя графика заради такава новина.
— Добре — съгласи се Диклън, като отиде до плота и взе чая си. Ледът се бе стопил, но той го изгълта въпреки това. — Казва се Анджелина Симон и е красива, вълнуваща, дебелоглава и идеална. Наистина е идеална, мамо.
— Кога ще се запозная с нея?