Нашественици във времето
- Автор: Бакстър Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нашественици във времето». Краткое содержание книги:
Източник: http://helikon.bg/?act=books&do=detailed&id=67499
— Дръпнете се от лещата!
Тя викаше и подчертаваше думите си с пресилени движения на устните, като махаше с ръце.
Двамата пътници разбраха. Свряха се навътре в гадните сенки на окото.
Като внимаваше повече да не докосва плътта, Берг се върна при своя лазер. Опипа контролните сензори и нагласи обсега на дисперсията на пет метра. Появи се съвършена синьопурпурна светлинна линия, почти докосваше мътната леща. Берг се увери, че кохерентността е достатъчно ниска — лъчът не направи на отсрещната стена нищо, освен да хвърли върху нея петънце ярка светлина.
Нежно побутна лазера и насочи лъча надолу. Веществото на лещата гореше и се свиваше, а от кълбото изригна облак кафеникав въздух, който бързо се разнесе в атмосферата на хангара. И още една миризма се присъедини към бъркотията в главата на Берг — странно, но поне тя не беше неприятна, малко напомняше прясно обработена кожа.
От лещата се отдели диск, изрязан точно като капак на люк. Капки от някаква течност се проточиха и свързаха лещата с диска като лепкава паяжина.
Още не различаваше нищо в месестото кълбо. А в отворената кухина мълчаха.
Берг с едно чукване по сензора угаси лазера. Почти разсеяно посегна към диска и го издърпа от импровизирания люк. Еластичните нишки се опънаха и се скъсаха, тя оттласна диска надалеч.
След това не беше в състояние да измисли нищо. Въобще не би могла да влезе в направения от нея люк, затова просто увисна във въздуха и се загледа в хирургически точния, капещ ръб на дупката.
Появиха се тънки ръце и колебливо се хванаха за ръба. Малката пригладена глава на Джейсофт Парз се подаде във въздуха на „Нартикар“. Видя Берг, кимна с чудата скована учтивост и с непохватна грация издърпа през отвора свитите си в коленете крака. Леко потрепери от твърде хладния въздух извън кълбото. Беше бос, облечен в оръфан и измърлян халат — Берг разбра, че някога е бил на Майкъл. Парз като че правеше усилие да й се усмихне. Увисна във въздуха, уловен с една ръка за ръба на дупката, като нелеп паяк.
— За втори път ме вадят от око на Сплайн, когато очаквам единствено да срещна смъртта си. Благодаря ви, Мириам. Приятно ми е да се запозная с вас на живо.
Берг не успя да изтръгне от себе си отговор.
Сега втора фигура бавно излизаше от окото. Шайра, момичето от „Приятелите“, облечена като Берг в раздърпани останки от цял тренировъчен екип. Тя се задържа със свити крака на ръба и набързо огледа хангара с безизразно лице. Обърна се към Берг.
— Мириам, не очаквах да ви видя отново.
— Не — Берг насила изговаряше думите. — Аз…
В очите на Шайра се появи подобие на съчувствие — най-близкото до човешка топлота, което бе виждала на това ледено, приличащо на череп лице. И я мразеше за това. „Приятелката“ каза:
— Няма никой друг, Мириам. Само ние двамата сме. Съжалявам.
Берг искаше да отхвърли чутото, да избута тези натъртени, мръсни чужди хора и да се хвърли с главата напред в кълбото, да го претърси сама. Вместо това запази лицето си неподвижно и заби нокти в дланите си. Скоро усети струйка кръв по китката си.
Парз се усмихна, зелените му очи я гледаха меко.
— Мириам, те — Майкъл и Хари — измислиха нещо. Ще използват разбития Сплайн, за да затворят червеевата дупка на „Интерфейс“, да премахнат риска за следващи нахлувания от бъдещето на какската Окупация. Или от което и да е друго бъдеще.
— И останаха в кораба. И двамата.
Лицето на Парз застина в почти комична сериозност.
— Да. Майкъл е много смел, Мириам. Би трябвало да се утешите, че…
— Дръжки ще се утеша, надут дъртак такъв! — Берг се извърна към Шайра. — По дяволите, защо той поне не поговори с мен? Разбил е комуникациите, нали? Но защо? Знаеш ли?
Шайра вдигна рамене, следи от човечна загриженост още личаха наред с присъщото й безразличие.
— Защото се страхува.
— Парз твърди, че е смел. Ти го наричаш страхливец. От какво толкова се бои?
Устните на Шайра се изкривиха.
— Може би малко от тебе. Но преди всичко от себе си.
Парз кимна.
— Мисля, че тя е права, Мириам. Според мен Майкъл не беше сигурен дали ще съхрани решимостта си, ако говори с вас.
Ярост и отчаяние пронизаха Берг. Разбира се, и преди нейни познати бяха умирали. Натрапчивите спомени от онези дни бяха изпълнени с безмерното отчаяние на недовършеното — лично или друго. Оставаше толкова много да се каже, което никога не можеше да бъде казано. Осъзна, че този път е по-лошо. Копелето още не беше умряло, но вече не беше по-достъпно, отколкото в гроба.