Нашественици във времето
- Автор: Бакстър Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нашественици във времето». Краткое содержание книги:
Източник: http://helikon.bg/?act=books&do=detailed&id=67499
Баща му отвори уста да каже нещо, но размисли. Убедителни наглед сълзи напираха в очите му.
Безпричинен гняв избухна у Майкъл.
— Недей пак да ми се лигавиш, проклето… факсимиле такова!
Хари се усмихна с плътно стиснати устни.
— Да включваме ли хипердвигателя? — меко попита той. — Да приключим тази история веднъж завинаги.
Майкъл затвори очи и поклати глава, усещаше мускулите на врата си сковани и стегнати, почти като дърво.
— Още не. Изчакай да навлезем по-навътре в гърлото на червеевата дупка.
Хари се поколеба.
— Майкъл, какво ще направи хипердвигателят с червеевата дупка?
— Не знам точно какво. И как бих могъл да знам? Никой досега не си е правил такива идиотски експерименти. Виж какво, червеевата дупка е пролука в пространство-времето, която нишките на екзотичната материя държат отворена. При това пролуката е нестабилна. Когато се включи хипердвигателят, настъпва локално изменение в измерността на пространство-времето. И правим това вътре в самата червеева дупка — дълбоко вътре, някъде към средата, където напрежението в пробитото пространство-време е най-голямо. Няма начин системите за обратна връзка, контролиращи червеевата дупка, да я удържат в стабилно състояние.
— После?
Майкъл вдигна рамене.
— Нямам представа. Но съм абсолютно сигурен, че никой вече няма да мине през „Интерфейс“. Надявам се предизвиканият от нас колапс да се разпространи нататък. Спомни си, че са създадени още връзки чрез червееви дупки, отвъд времето на Джим Боулдър и неговите подвизи. Не искам да оставям възможност на още някой какс да се върне и да опита нов удар по историята.
— Можем ли да затворим и другите червееви дупки?
— Кой знае. Хари, червеевите дупки подлагат на голямо напрежение пространство-времето…
— … и нас? — тихо добави баща му.
Майкъл кръстоса поглед с виртуалния.
— А ти как мислиш? Съжалявам, Хари. — Той се намръщи. — Е, какво са канеше да ми разкажеш?
— Кога?
— Страшната ти тайна. Когато се ударихме в екзотичната материя.
Главата на Хари се смали някак срамежливо.
— Аха. Надявах се да си забравил.
Загубил търпение, Майкъл цъкна с език.
— За Бога, Хари, остават ни някакви си минути живот, а ти пак се държиш като трън в задника ми!
— Мъртъв съм.
— … Какво?
— Мъртъв съм. Тоест истинският Хари Пул. Оригиналът. — Очите на Хари не се отделяха от Майкъл, гласът му беше равен и сух. — Мъртъв съм от тридесет години. Всъщност повече са.
Майкъл, потънал в квантовата, си изолация, се опитваше да схване смисъла на тази призрачна новина.
— Ти… той как…
— Организмът ми реагира неблагоприятно на една от АС-процедурите. Не я понесе. Тялото ми вече не издържаше. Казаха ми, че това се случвало на един от хиляда души. Поживях още няколко години. Състарявах се бързо. Аз, ъ-ъ… запазих този виртуален още щом разбрах какво ще се случи. Нямах наум някаква определена цел. Не съм предвиждал да ти го пратя. Само си помислих, че може би някой ден ще послужи за нещо. Дори просто като утешение.
Лицето на Майкъл се сви.
— Не знам какво да кажа. Съжалявам. Знаех какво са за тебе твоята младост, твоите…
— Моята приятна външност, здраве и потентност. — Хари се засмя. — Не се страхувай да го кажеш. Вече съм отвъд скромността. Да, всички тези неща, които исках да запазя, макар че това страшно те дразнеше.
— Знаех какво означаваше животът за тебе.
Хари кимна.
— Благодаря ти. Благодаря ти от негово име. Той… Хари умря, преди да включат мен, виртуалния. Имам спомените му до момента, когато е записал виртуалното си копие, после — празен период. Остави ми съобщение, преди да умре.
Майкъл тръсна глава.
— Оставил съобщение на един от своите виртуални. Такъв си беше баща ми.
— Каза ми, че не се боял от смъртта. — Хари изглеждаше замислен. — Той се бе променил, Майкъл. В сравнение с личността, която съм аз. Мисля, че искаше да ти предам това, ако някога се срещнем. Вероятно се надяваше да ти послужи за утеха.
Сплайнът се разтресе още по-силно и Майкъл, загледан през прозрачния купол, като че вече различаваше подробности там, където досега имаше само безформеност. С крайчеца на окото си улавяше синкавобялата светлина, още искряща по измъчения корпус от плът. Светлинни късове прииждаха от точка в безкрайността над главата му и избледняваха назад. Това бяха проблясъци, пластове безцветно сияние, сякаш гледаше мълнии през облаци. Знаеше, че е радиация, създадена от разплитането на напрегнатото пространство-време, дълбоко в гърлото на пролуката. Хвана се по-здраво за кушетката. За пръв път истински почувства скоростта — неограничената, неуправляема бързина. Жилищният купол беше толкова крехък и уязвим над него, не даваше по-сигурна защита от някое платнище, докато устремно потъваха в този процеп на пространство-времето. Наложи си да не се поддава на уплахата, да не извърне лице от прострялото се над него небе.