Нашественици във времето
- Автор: Бакстър Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нашественици във времето». Краткое содержание книги:
Източник: http://helikon.bg/?act=books&do=detailed&id=67499
— Това е отвратително студено утешение.
— Но то е единственото — внимателно каза Парз, — което можем да ви предложим.
— Е, да. — Тя разтърси глава, опитваше се да си върне някакво чувство за цел. — Ами какво ни остава, освен да гледаме фойерверките. Хайде. После ще проверим дали тези разнебитени товарачи поне имат душове…
Пилотската кабина на товарния кораб беше тясна и задушна, всяка плоска повърхност беше покрита от бележки, надраскани върху парчета залепваща се хартия. Само величествената светлина на Юпитер, нахлуваща в мизерната кабина през прозрачния обзорен илюминатор, придаваше на мястото подобие на достолепие. Братята д’Арси, дебели и кръглолики, смущаващо неразличими един от друг, погледнаха от пилотските си кресла, когато Мириам въведе чудатата си компания в тяхната кабина.
Берг ги представи грубо:
— Джейсофт. Шайра. Запознайте се със своите прапрадядовци.
Остави ги да се разглеждат предпазливо и обърна лице към зенита. Върху бузата на Юпитер рамката на портала беше като четиристенна восъчна шарка. А бойният кораб Сплайн със забитите в него останки на „Рака“, видими дори от такова разстояние, приличаше на свит юмрук до геометричното изящество на „Интерфейс“.
Корабът навлизаше в портала. Кървави искри опасаха Сплайна, щом туловището му се плъзна по рамката от екзотична материя.
Берг помисли дали да не вдигне ръка за сбогом.
Искрите пламтяха, докато Сплайнът се скри от погледа й.
Мириам затвори очи.
15
Жилищният купол на „Рака“ бе погълнат от нахлулия мрак на портала. Майкъл, вперил поглед нагоре, усети как се разтрепери от страх. Синьовиолетов огън се разгоря по ръба на купола. Сякаш неизброими изгреви издигаха заревото си навсякъде по стеснения хоризонт. Хари въртеше глава уплашено на кушетката до Майкъл, който каза:
— Това е от ударите на Сплайна в рамката от екзотична материя. Предполагам, че прави доста бели. Хари, а ти…
Холограмата на виртуалния Хари Пул отвори широко уста — невъзможно широко — и запищя. Нечовешкото цвъртене се плъзна нагоре към ултразвуците и стана недостъпно за сетивата на Майкъл.
Виртуалният се разпадна на пиксели и се сви в облак от искри.
Сплайнът се раздруса от навлизането в самата червеева дупка. Майкъл безпомощно се вкопчваше в ремъците, които го прикрепяха към кушетката. Не можа да изгони от паметта си мисълта, че корабът, който го носеше към бъдещето, доскоро беше уязвимо, разумно, живо същество.
Главата на Хари отново изникна точно над лицето му. Изглеждаше току-що обръснат, а косата му беше сресана грижливо.
— Моля за извинение — смутено каза той. — Трябваше да очаквам този шок от сблъсъка с екзотичната материя. Мисля, че вече съм съвсем наред. Прекъснах много от нервно-сензорните канали, свързващи централния процесор с другите части на кораба. Разбира се, така загубих доста от функционалните си възможности.
Чувството на загуба, на отчуждение заля като огромна вълна Майкъл. Лицето на Хари беше неуместно весела анимационна картинка в зрителното му поле, иначе заето само от пустотата на пролука в пространство-времето. Насили се да отговори.
— Аз… вече едва ли има значение. Стига да проработи хипердвигателят.
— Ще стане. Накарах моите верни антитела да охраняват останалите ни ключови позиции в кораба. Би трябвало да ги удържат, докато вече няма да има значение какво ще се случи.
Виртуалната глава се спусна дразнещо към Майкъл, докато застана само на трийсетина сантиметра от носа му и го погледна с преувеличена загриженост.
— Добре ли си?
Майкъл опита да се ухили, да се сопне, но чувството на самота запълваше главата му като широк, черен кладенец.
— Не. Въобще не съм добре.
Хари кимна всезнаещо и се отдръпна нагоре.
— Трябва да разбереш какво става в тебе. Минаваме от една времева рамка в друга. Помниш ли как Джейсофт Парз описваше това преживяване? Квантовите функции, свързващи те с твоя свят — нелокалните връзки между тебе и всичко и всички, които си докосвал, чувал, виждал — се разтягат, изтъняват, късат се… Оставаш толкова изолиран, сякаш току-що си се родил.
— Да. — Майкъл заскърца със зъби, искаше да потисне смазващата го психическа болка. — Да, разбирам всичко това. Но с нищо не ми помага. Не ми помага и мисълта, че оставих Мириам, всички и всичко, които познавах, без дори да се сбогувам. И не ми помага, че ме очаква само смъртта. И че ми остава да науча само колко ще боли… Плаша се, Хари.