Нашественици във времето
- Автор: Бакстър Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нашественици във времето». Краткое содержание книги:
Източник: http://helikon.bg/?act=books&do=detailed&id=67499
— Добре тогава. Забрави за проклетите антитела. Докато направят най-лошото, всичко ще е свършило по един или друг начин.
Баща му направи гримаса.
— Добре, светна ми. Но това не те отървава от обяснението как ще гръмнеш портала на „Интерфейс“. — Хари вдигна глава към синьото сияние на портала и — очевидно с подновените усилия на процесора — нагласи виртуални синьовиолетови оттенъци по скулите си. — Мисля си, че ако просто ударим портала, трупът на този гнусен кораб ще бъде нарязан като кашкавал, прав ли съм?
— Прав си. Съмнявам се, че би повредил особено силно структура от екзотична материя, като я цапардосаш с буца обикновена материя. Разликата в плътността прави такъв опит толкова нелеп, колкото напъните да събориш сграда с въздушна целувка… Ще влезем с този варел колкото може по-точно в портала…
— А после?
— Разбираш ли принципа на действие на хипердвигателя?
Хари се ухили.
— И да, и не.
— Това какво означава?
— Сега съм едно цяло с остатъците от съзнанието на Сплайна. И знанията за работата с хипердвигателя са някъде в него… Но е същото, като да работиш с мускулите, които те задържат прав и те движат при ходене. Разбираш ли? — Гледаше някак тъжно Майкъл, а лицето му изглеждаше по-момчешко отвсякога. — Сплайновото ми ядро знае всичко за хипердвигателите. Но човешката му обвивка — Хари, каквото е останало от него, нищичко не знае. И както установих, Майкъл — уплашен съм.
Майкъл усети, че се мръщи — тревожеше се от тона на Хари.
— Това са жалки приказки!
— Много съжалявам, че не ти харесва — предизвикателно каза баща му. — Но поне съм честен. Все още съм човек, синко.
Майкъл тръсна глава, искаше да отпъди надигналата се в него плетеница от чувства.
— Значи хипердвигателят — сурово изрече той. — Добре, Хари. Колко измерения има пространство-времето?
Хари отвори уста, после я затвори.
— Четири. Три за пространството, едно за времето. Не е ли така? Всички опаковани в някакво четириизмерно кълбо…
— Грешка. Съжалявам, Хари. Всъщност те са единадесет. И точно допълнителните седем позволяват на хипердвигателя да работи…
Големите обединени теории във физиката — рамките, които свързваха гравитацията и квантовата механика — предсказваха, че пространство-времето би трябвало да се определя от единадесет измерения. Логиката, съответствието на идеите едва ли позволяваше друг вариант.
И измеренията се оказаха единадесет.
Но човешките сетива могат да възприемат непосредствено само четири от тях. Другите съществуват, само че в твърде миниатюрни мащаби. Седемте умалени измерения бяха свити в топологични съответствия на стегнати тръби с диаметри под дължината на Планк — квантовата граница за определяне на размерите.
— Е, и какво? Можем ли да наблюдаваме тези смалени тръбички?
— Не и пряко. Хари, погледни по друг начин — тези тръбички определят стойностите на фундаменталните физически константи на вселената. Гравитационната константа, заряда на електрона, Планковата константа, неопределеността…
Хари кимна.
— И ако една от тези свити тръби се отвори малко…
— … константите ще се променят. Или — внушително натърти Майкъл, — обратното.
— А, вече стигаме до принципа на действие на хипердвигателя.
— Да… Доколкото успях да схвана, хипердвигателят локално потиска една от физическите константи. Или по-скоро лишена от измерения комбинация от константи.
— И като ги потискаме…
— … можем да отслабим свиването на допълнителните измерения поне локално. Като позволиш на кораба да се премести леко в петото измерение на пространство-времето, ти го караш да измине големи разстояния в обичайните измерения.
Хари вдигна ръце.
— Достатъчно. Разбирам как работи хипердвигателят. Сега ми кажи какво означава всичко това.
Майкъл обърна към него засмяното си лице.
— Добре, ето го и нашия план. Влизаме в „Интерфейс“, по-навътре в червеевата дупка…
Хари трепна.
— Нека да позная. И тогава включваме хипердвигателя.
Майкъл кимна.
Порталът вече надвисваше неугледен над тях. Една от блещукащите страни потопи в себе си като басейн погледа на Пул — толкова близка, че вече не виждаше сините рамки, които я обкръжаваха.
— Още три минути — тихо каза Хари.
— Добре — Майкъл помисли и добави: — Благодаря ти, Хари.
— Майкъл… Знам, че това нито има, нито трябва да има и най-малко значение… но не мисля, че ще преживея тази бъркотия. Вече не мога да функционирам независимо от Сплайна. Толкова съм оплетен в изкуствените интелекти на Сплайна и „Рака“, че ако единият се повреди, ще го последва и другият…