Нашественици във времето
- Автор: Бакстър Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нашественици във времето». Краткое содержание книги:
Източник: http://helikon.bg/?act=books&do=detailed&id=67499
Майкъл осъзна, че протяга ръка към виртуалния на своя баща. Смутено я отдръпна.
— Да, знам. Май ми е жал. Ако това те утешава, и аз няма да оцелея.
Младежкото лице на Хари се разпадна в облак пиксели.
— Това не е никакво утешение, мътните те взели — сякаш отдалеч прошепна той.
„Интерфейс“ беше съвсем близо до тях. Майкъл долавяше отражения на Сплайна върху една от страните му, като че на бойния кораб предстоеше да се гмурне в безмерно езеро.
Хари се превърна в пикселни прашинки, сетне отново придоби отчетливост.
— Майната им на тези роботчета — изръмжа той. — Чуй ме, Майкъл, докато имаме време, трябва да ти кажа нещо…
Междупланетният товарач се закова над сплесканото изтръгнато око на Сплайна. Отворените врати на товарния хангар увиснаха като подканящи устни и откриха ярко осветения трюм.
Окото се блъсна в плоския таван и меко отскочи. Няколко метра откъснат очен нерв го следваха като сдъвкан остатък от пъпна връв и бавно се увиваха около въртящото се око. Вратите се затвориха и трюмът го погълна.
Във въздушния шлюз на хангара Мириам Берг притискаше лице към дебелото стъкло на обзорния илюминатор. В ръцете си държеше мощен индустриален ръчен лазер, пръстите й потропваха по корпуса му, докато налягането в двете помещения се изравняваше.
Очите й се плъзгаха по одраните стени на хангара с леко неодобрение. Корабът „Нартикар“ от Ганимед правеше товарни курсове между луните на Юпитер. Притежаваше го западнала транспортна фирма, състояща се от двама души. Знаеше, че не бива да очаква прекалено много от такъв кораб. Братята д’Арси вършеха мръсна и опасна работа. Обикновено този хангар се запълваше със заледена вода от Ганимед или Европа или пък със странни серни съединения, изкопавани при изключителни рискове от повърхността на Йо. Това обясняваше произхода на някои от петната. Но серните съединения не покриват стените с пошли рисунки, каза си тя. Нито разхвърлят миризливи бинтове и недоядени порции — както й се струваше, по всяка удобна повърхност. Все пак имаше късмет, че дори един кораб в района беше способен толкова бързо да прибере проклетото око. Повечето кораби около портала на „Интерфейс“ бяха спретнати правителствени играчки или военни съдове. Но точно братята д’Арси с тяхната очукана стара бричка се промушиха през тълпата и я взеха от кораба от пръст в отговор на нейното паническо послание по всички канали, след като разбра какво си бе наумил Пул.
Гледаше подскачащото око в сгъстяващия се въздух на хангара. Прилича на идиотска плажна топка, кисело отбеляза тя, но покрита със засъхнала кръв и снопчета разкъсани мускули. Все пак имаше едно по-прозрачно петно — може би лещата — през която различаваше смътни човешки фигури.
Майкъл…
Прозвуча звън на несъществуваща камбана и вратата, отделяща я от хангара, се дръпна встрани. С лазера в ръце Берг се хвърли към окото.
Въздухът беше свеж, макар и непоносимо студен през леката цяла дреха, която носеше отпреди атаката на каксите срещу „Приятелите“. Пое си дъх, за да прецени налягането и вкуса на въздуха…
— Исусе!
… и едва не се задави от смесицата миризми, забушували в главата й. Сигурно трябваше да очаква това. Изтръгнатото око на Сплайна смърдеше като престояло три седмици месо — но се носеше и смрад на изгоряло, на опърлена плът, имаше и по-недоловима воня, вероятно от лепкавата пурпурна мръсотия, точеща се от отрязания нерв. А под всичко това усещаше — благодарение на домакините си д’Арси — изгарящия носа остър дъх на сяра.
Всеки път, когато окото се удряше в стените, то меко шляпваше.
Мириам разтърси глава, гърлото й се свиваше от вонята. Кораби Сплайни. Ама че начин да пътуваш!
След още един-два подскока съпротивлението на въздуха забави движенията на кълбото. То с леко потрепване се настани във въздуха по средата на трюма.
Зад замъглената леща нещо мърдаше, сякаш надничаше от тъмен аквариум. Отвътре някой се взираше в нея.
Време беше.
Умът й трескаво пресмяташе, устата й изсъхна. Насили се да изхвърли всички мисли от главата си и да се съсредоточи в задачата. Вдигна лазера.
След като я взеха, братята д’Арси й дадоха назаем този ръчен лазер — огромно и трудно повратливо съоръжение, предназначено да реже наведнъж тонове руда в кратера Валхала на Калисто. Необходими бяха двете й ръце и цялата сила на мускулите, за да завърти нанякъде това нещо, да насочи дулото му към очното кълбо на Сплайна, но и да спре движението му, за да се прицели. Искаше да нагласи лазера така, че с малко късмет да разреже окото отстрани, откъм лещата, без да забива лъча прекалено навътре към хората. Щом прицели тромавия уред, тя се спусна и притисна лице към мътнеещата леща толкова плътно, колкото можеше да понесе. Взираше се в кухината. Вътре се намираха двама души, превърнати в размити фигури от тъмнеещото вещество на мъртвата леща. Плясна по нея с отворена длан — и ръката й потъна през кората на повърхността в плътна разкапваща се каша. Тя рязко издърпа ръката си и я изтръска, за да отлепи парченцата месо.