Нашественици във времето
- Автор: Бакстър Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нашественици във времето». Краткое содержание книги:
Източник: http://helikon.bg/?act=books&do=detailed&id=67499
— Защо не ми е казал?
Лицето на Хари сякаш се втвърди.
— Не знаеше как да го направи. Искрено беше загрижен да не ти причини болка. Надявам се, че ми вярваш. Но основната причина беше, че двамата не сте имали мигове на близост, на… интимност, откакто ти навърши десет години. Ето затова. — Впи поглед надолу към Майкъл. — Ти какво очакваше? Той потърси подкрепа от своите приятели.
— Съжалявам.
— Аз също — сериозно каза Хари. — И той съжаляваше. Но такова беше положението.
— Ето кое е лошото да живееш толкова дълго. Вкиснатите отношения си остават такива завинаги. — Майкъл клатеше глава. — И все пак… Никога нямаше да узная това, ако не те бяха излъчили да ме убеждаваш, че трябва да се върна от Облака на Оорт.
— Те… междуправителствената комисия, създадена да се занимава с този инцидент, смяташе, че имам по-голям шанс да те убедя, ако нищо не знаеш, ако не ти кажа, че е мъртъв.
Майкъл едва не се усмихна.
— И защо, по дяволите, си го мислеха?
— Че какво знаят междуправителствените комисии за отношенията между баща и син?
Стените на червеевата дупка се свиваха също като гърло. Приличащите на мълнии светлинни петна проблясваха през прозрачните стени.
— Мисля, че е време — обади се Майкъл. — Ще се справиш ли с хипердвигателя?
— Не се съмнявай. Сигурно не ти е нужно да отброявам секундите… Майкъл, има съобщение за тебе.
— Какви ги приказваш? Кой, мътните го взели, може да се свърже с мен?
Хари каза с безизразно лице:
— Представител на разбунтувалите се антитела. Не са лишени от разум. Някак са се включили в схемата на преводача. Искат да им позволя да говорят с тебе.
— За какво?
— Обкръжили са хипердвигателя. Антителата го смятат за… аха, за заложник.
— И?
— Искат да преговарят за мир. В името на хармонията между разумните раси. Приготвили са си дълъг списък с условия. — Хари се намръщи над Майкъл. — Искаш ли да ги чуеш? Първо…
— Не. Само ми кажи — още ли контролираш хипердвигателя?
— Да.
Майкъл усети как напрежението изтича от мускулите на врата му, може би за пръв път от дни насам. Разсмя се.
— Кажи им къде да си заврат списъка.
Главата на Хари се разду като балон. Той се усмихваше, млад и самоуверен.
— Според мен е време. Сбогом, Майкъл.
Хипердвигателят се включи. Сплайнът се загърчи.
Ленти синкавобяла светлина нахлуха през пропукващите се стени на пространство-времето. Майкъл почти усещаше фотоните, пронизващи нелепата прозрачност на купола.
Едно залутано ъгълче от съзнанието му продължаваше да анализира, дори да се учудва. Виждаше как непоносимите напречни напрежения на изкривеното пространство-време се преливат в лъчиста енергия със свиването на червеевата дупка. Всеки миг нищожната защита на купола щеше да рухне. Сигурно плътта на Сплайновия труп вече се изпаряваше. Но знанията за ставащото не му помагаха много. Майкъл си каза, че е доста късно да установява това.
Накрая и виртуалният на Хари изчезна под натиска на божествено ослепителния блясък около купола.
Червеевата дупка сякаш се разпадаше на парчета пред „Рака“. Пукнатините в пространство-времето се разтваряха като разклонени тунели, простиращи се в безкрайността.
Майкъл не беше сигурен дали това трябваше да се случи. Може би нещата не вървяха точно според плана…
Пространство-времето се разтрошаваше. Майкъл изкрещя и притисна юмруци към очите си.
На кораба от пръст изображението на портала „Интерфейс“ светеше на всяка информационна плоча.
Мириам Берг седеше на обгорената трева, достатъчно близо до центъра, за да вижда отвъд разрушените постройки на „Приятелите“ парчетиите кафеникав варовик на мястото на древния Стоунхендж.
Джейсофт Парз, облечен в не особено подходящ по размери екип на „Приятелите“, седеше до нея, изпънал късите си крака върху тревата. Единствената капсула на „Нартикар“ стърчеше наблизо върху почернялата пръст. Братята д’Арси я върнаха тук, след като спаси Шайра и Джейсофт Парз.
Знаеше, че зелените очи на Парз я следят неотлъчно. Че той почти видимо излъчва съчувствие.
Майната му. Майната им на всички.
Подвила крака под себе си, Мириам се взираше в поставената в скута й плоча, гледаше дребното изображение на портала на екрана, сякаш с усилие на волята би могла да мине през плочата, да се смали и тя, докато последва Майкъл Пул през червеевата дупка в пространство-времето. Ако успееше да се съсредоточи истински, можеше да се изключи от всичко останало — този странен, доста студен мъж от бъдещето, седнал до нея, далечната суетня на „Приятелите“, дори гадно разредения въздух и неравномерното притегляне на опустошения кораб.