Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
Дюйкър отвори уста:
— Трябва да…
Нощта около тях разцъфна в ослепителна огнена експлозия, която събори и тримата на земята. Болезненият крясък на историка се сля с виковете на другите двама мъже, щом чародейството сякаш се впи в плътта му, смразяващо студено около костите му, и непоносимата болка разтърси крайниците му. Крясъкът му се усили още повече, щом неумолимата болка стигна до мозъка му и скри околния свят в кървавочервена мъгла, кипнала сякаш зад очите му. Дюйкър се замята и се затъркаля по земята, но спасение нямаше. Магията го убиваше — ужасяващо жесток удар срещу самия него, нахлул във всяко кътче на съществото му.
И после свърши. Той лежеше вкочанен, опрял буза в хладната прашна земя, тялото му още потръпваше. Беше се подмокрил. Потта му вонеше ужасно.
Една ръка го стисна за яката на телабата. Дъхът на Кълп лъхна горещ в ухото му и магът прошепна:
— Върнах му го. Достатъчно, за да го ужили. Трябва да стигнем до гемията на Геслер…
— Върви със Сторми — изпъшка Дюйкър. — Аз взимам конете…
— Луд ли си?
Историкът надмогна желанието отново да закрещи и се изправи с мъка. Тялото му се олюля от спомена за изтърпяното.
— Тръгвай със Сторми, проклет да си… тръгвай!
Кълп го изгледа с присвити очи.
— Аха. Ще яздиш като доусиец. Може и да мине…
Сторми, с мъртвешки пребледняло лице, го задърпа за ръкава.
— Геслер няма да ни чака вечно.
— Добре. — Магът кимна за последен път на Дюйкър и тръгна след пехотинеца. Затичаха надолу към брега.
Геслер и моряците му бяха в беда. По разровения пясък около кея се въргаляха тела — първите десетина от местните и двама моряци от Коун. Геслер, Трут и още един моряк се мъчеха да задържат на разстояние нова тълпа селяци — мъже и жени, — които налитаха срещу тях с безразсъдна ярост, размахвайки харпуни, чукове, сатъри, някои — с голи ръце. Другите двама моряци — ранени — бяха на борда на „Рипат“ и отчаяно се мъчеха да срежат въжетата.
Стигнаха на десетина крачки зад тълпата и пехотинецът се приведе, прицели се и пусна стрела в гмежта от тела. Някой изпищя. Сторми метна арбалета през рамо и извади късия си меч и камата си.
— Можеш ли да извадиш нещо от ръкава за тия тук, маг? — попита той рязко и без да дочака отговор, се хвърли и атакува тълпата във фланг. Тълпата се люшна; никой от селяните не беше убит, но газещият през тях войник им нанасяше ужасни рани — мъртвите не бяха препятствие, ранените — да.
Геслер вече държеше кея сам — Трут дърпаше ранения си приятел към гемията. Един от ранените моряци на борда на „Рипат“ се сгърчи за последно и умря.
Кълп се поколеба: разбираше, че каквато и магия да развихри, ще привлече Върховния маг. Не смяташе, че ще може да понесе още една атака. Всичките му стави кървяха отвътре и плътта около тях се издуваше от кръв. До заранта нямаше да може да се движи. „Стига да преживея тази нощ.“ Все пак оставаха няколко по-прикрити хода.
Той вдигна ръце и нададе пронизителен писък. Пред него изригна огнена стена и се затъркаля с грохот към селяните. Те се разбягаха. Кълп отпрати вълната след тях нагоре по брега. Щом стигна до тревната ивица, стената от огън изчезна.
Сторми се обърна и викна:
— Като си могъл да направиш това…
— Нищо не беше — отвърна Кълп и тръгна към него.
— Стена от…
— Казах, нищо не беше! Мигване на Гуглата, най-обикновена илюзия, глупако! Хайде, да се разкарваме оттук!
Веред го изгубиха на двайсет разтега от брега — харпун се заби в гърдите му и кръвта му рукна по хлъзгавата палуба. Геслер го изхвърли безцеремонно през борда. Освен ефрейтора, на крака все още оставаха Трут, Сторми и Кълп. Друг моряк вече губеше битката с прерязаната артерия на лявото си бедро и се намираше само на минути от Портите на Гуглата.
— Запазете пълна тишина — прошепна Кълп. — Никакви светлини — Върховният маг е на брега.
Затаиха дъх. Една безжалостна ръка затисна устата на издъхващия моряк, докато стоновете му не престанаха.
С полуизпънато платно „Рипат“ бавно се плъзна от плиткия залив и носът й зацепи водата с тихо приплясване.
Достатъчно силно, за да ги засекат, знаеше Кълп. Отвори Лабиринта си и замята звуци напосоки: тук приглушен човешки глас, там — пращене на дърво. Загърна водата наоколо в тъмна сянка. Сдържаше мощта на Лабиринта си и извличаше само по една тънка струйка, колкото да заблуди, но не и да предизвика.
На шейсетина разтега вляво от тях блесна магия, подмамена от хвърлен звук. Тъмата погълна чародейната светлина.
Нощта отново притихна. Геслер и останалите като че ли схванаха какво прави Кълп. Очите им се приковаха в него пълни с надежда и с едва удържан страх. Трут държеше руля вкочанен, без да смее да направи нищо, освен да държи гемията пред лекия бриз откъм брега.