Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
На Кълп му се струваше, че пълзят едва-едва. От челото му закапа пот — вече беше подгизнал от усилието да заблуди сетивата на Върховния маг. Усещаше гибелно опасните магически лъчи, опипващи морската повърхност наоколо, чак сега осъзнал, че противникът му е жена, а не мъж.
Далече на юг пристанището на Хисар светеше — стена от огън и пушеци. Не се и опитаха да възвият натам, Кълп разбираше не по-зле от останалите, че за тях там няма да се намери убежище. Седемте града се бяха вдигнали на бунт.
„А ние сме в морето. Останал ли ни е безопасен пристан? Геслер каза, че тази гемия е заредена с провизии — дали ще стигнат да ни откара до Ейрън? През враждебни води при това…“ По-добра възможност щеше да е Фалар, но той пък се падаше на седемдесет левги южно от Доусин Пали.
После го споходи друга мисъл, още докато диренето на Върховния маг заглъхна и накрая изчезна. „Хеборик Леката ръка — нещастният кучи син е тръгнал за срещата, ако всичко е минало според плана. Да прекоси пустинята до един безлюден бряг.“
— Е, вече можете да дишате спокойно — каза магът. — Тя се отказа да ни търси.
— Извън обхвата ли сме? — попита Трут.
— Не, просто загуби интерес. Предполагам, че има да свърши по-важни работи, момче. Ефрейтор Геслер.
— Да?
— Трябва да прекосим пролива. До брега на Отатарал.
— За какво, в името на Гуглата?
— Съжалявам, но този път аз съм старшият. Направете каквото ви заповядах.
— А ако просто те хвърлим през борда? — попита кротко Геслер. — Тук гъмжи от денрабъ, хранят се по крайбрежието на Саул. Вкусна мръвка ще си…
Кълп въздъхна.
— Трябва да приберем един Върховен жрец на Финир, ефрейтор. Дайте ме за храна на денрабъ и никой няма да скърби за загубата. Но ядосате ли един Върховен жрец, сприхавият му бог като едното нищо може да насочи кървясалото си око към вас. Готови ли сте да поемете такъв риск?
Ефрейторът се облегна на парапета и се изсмя. Сторми и Трут също се ухилиха.
Кълп се навъси.
— Това ви струва смешно?
Сторми се наведе над планшира и се изплю във водата. После обърса уста с опакото на ръката си и каза:
— Изглежда, че Финир вече е насочил окото си към нас, магьоснико. Ние сме от Ротата на Глигана, от разформированата Първа армия. Тоест, преди Ласийн да премаже култа. Сега сме само морски пехотинци, прикрепени към жалката Крайбрежна стража.
— Но не можа да ни спре да почитаме Финир — добави Геслер. — Даже привличаме нови последователи на войнишкия култ. — И той кимна към Трут. — Тъй че само посочете пътя — брега на Отатарал, казвате. Насочи право на изток, момче, и го опънете това платно.
Кълп бавно ги огледа и попита:
— На някой друг да му се налага да си пере гащите?
Загърнат в телабата си, Дюйкър потегли от селото. От двете страни на крайбрежния път се мяркаха човешки фигури, безлики на бледата лунна светлина. Прохладният пустинен въздух като че ли носеше в себе си утайка от пясъчна буря, задушлива прашна мъгла, която лепнеше по гърлото. Щом стигна кръстовището, историкът дръпна юздите. На юг крайбрежният път продължаваше чак до Хисар. Керванджийски черен път водеше на запад, в сушата. На четвърт миля по този път беше спряла на стан войска.
Не се забелязваше никакъв ред. Хилядите шатри бяха изпънати безразборно около кръглото заграждение от коли в средата, загърнато от осветените от пламъци облаци прах. Над пясъците се носеха провлачени песни. По пътя, само на петдесетина крачки от мястото, където беше спрял Дюйкър, окаяно отделение малазански войници се гърчеше над така наречените от туземците „Хлъзгави легла“ — четири дълги копия, забити с остриетата нагоре с жертвата, набучена на тях, под раменете и в бутовете. Според тежестта на жертвата и волята й да остане неподвижна, нанизването и бавното хлъзгане надолу можеше да продължи с часове. По милостта на Гуглата, утринното слънце щеше да ускори смъртта на нещастниците. Историкът усети как сърцето му се вкочани от леден гняв.
Знаеше, че с нищо не може да им помогне. Достатъчно предизвикателство беше, че все още е жив в опустошена от пожари и изпълнена с жажда за смърт земя. Но щеше да дойде и часът на възмездието. „Стига боговете да го поискат.“
Магически пламъци изригваха, огромни и — от толкова далече — безшумни над Хисар. Жив ли беше все още Колтейн? Бълт? Седма? Дали Сормо бе успял да съзре навреме какво предстои?
Дюйкър смуши коня и продължи по пътя. Появата на изменническата армия го беше стъписала. Беше се появила сякаш изневиделица и въпреки целия хаос в стана там имаше командири, изпълнени с жажда за кръв и способни да изпълнят намеренията си. Този бунт не беше хаотичен. „Кълп спомена за Върховен маг. Кой друг може да е там? Ша’ик разполагаше с години, за да изгради своята армия на Апокалипсиса, да изпрати навсякъде агентите си, да подготви тази нощ… и това, което предстои. Знаехме какво става. Ласийн отдавна трябваше да набучи главата на Пормквал и да предаде властта на Колтейн. Един способен Върховен юмрук можеше да съкруши това.“