Ламермурската невеста [bg]

След като обядваха, нашите пътници, на които предстоеше още дълъг път, възседнаха конете, но преди да тръгнат, лорд-пазителят, Рейвънсууд и придружаващите ги слуги, всеки в съответствие със сана и званието си пресушиха по една чаша за „добър път“.

Вече притъмняваше, когато кавалкадата навлезе в дългата, права алея, която водеше към замъка Рейвънсууд. Вечерният вятър шумолеше в клоните на старите брястове, израсли около дома, и те сякаш горестно въздишаха пред наследника на изконните си господари, завърнал се под сянката им в компанията, едва ли не в свитата на новия им господар. Печални мисли овладяха Рейвънсууд. Той стана мълчалив и се поотдалечи от Луси, от която досега не се отлъчваше ни крачка. Спомни си деня, когато в също такъв вечерен час заминаваше оттук с баща си, завинаги прощавайки се с родовото имение, дало му името и титлата. Тогава в грамадния стар замък — Едгар постоянно се обръщаше, за да хвърли към него последен поглед — беше тъмно като в гробница; сега обаче той цял блестеше от много светлини. Равна, спокойна светлина струеше от едни прозорци във вечерния сумрак; други светлинки просветваха за миг ту в един прозорец, ту в следващия — очевидно в дома цареше суетня: извършваха се трескави приготовления за посрещането на господаря, когото слугите, уведомени от куриера, очакваха да пристигне всеки момент. Контрастът беше поразителен и в сърцето на Рейвънсууд отново се пробуди отдавнашната неприязън към похитителя на имуществото на прадедите му; той слезе от коня, влезе в залата, която сега не беше вече негова, и като се видя заобиколен от многобройната прислуга на новия собственик, челото му отново се помрачи — сурово и замислено.

Сър Уилям се готвеше да приеме Рейвънсууд с най-пламенна сърдечност, която след състоялия се помежду им разговор му изглеждаше съвсем уместна, но забелязал промяната, настъпила у госта, отложи намерението си и се задоволи с дълбок поклон, с което сякаш даваше да се разбере, че напълно споделя тъжните чувства на госта си.

Двама лакеи с големи двойни сребърни светилници в ръце съпроводиха пристигналите до просторния салон, който навярно служеше за гостна и чиято великолепна обстановка напомни осезателно на Рейвънсууд колко по-богати са новите владетели на замъка от предишните му собственици. Полуизгнилите и тук-там висящи на парцали гоблени, които покриваха стените при баща му, бяха заменени с дъбова ламперия, украсена по корниза и по краищата с гирлянди и птици, гравирани така изкусно, че сякаш бяха готови да запеят и да запърхат с криле. Старинните фамилни портрети на славните воини от рода Рейвънсууд, рицарските доспехи и древното оръжие бяха отстъпили място на изображението на крал Уилям и кралица Мери, а също и на сър Томас Хоуп и лорд Стеър, двама от най-прочутите шотландски юристи. Тук бяха окачени и портретите на родителите на сър Аштън: майката — навъсена, суха и наперена старица с черна гугла и бяла шапчица под гуглата със здраво пристегнати ленти, с молитвеник в ръце, а бащата — старец с черна копринена женевска шапчица, сякаш лепната на бръснатата му глава; тясното му, свадливо лице завършваше с остра червеникава брадичка, която като че налагаше последен щрих на тази истински пуританска физиономия, изразяваща в еднаква степен лицемерие, скъперничество и лукавство. „И заради плашила като тези — помисли Рейвънсууд — са свалили оттук ликовете на прадедите ми от стените, издигнати от собствените им ръце!“ Погледна още веднъж портретите и образът на Луси Аштън, която не ги беше съпроводила до залата, изгуби властта си над него. Няколко холандски дреболийки, както тогава наричаха произведенията на Ван Остад и Тениърс, и една хубава картина от италианската школа допълваха обстановката. Но особено привличаше вниманието чудесният портрет на самия лорд-пазител на печата в цял ръст, в официално облекло и с всички регалии; до него бе изрисувана съпругата му, цяла в коприна и хермелин — надменна хубавица с гордо изражение, което издаваше високомерието на рода й Дъглас. Художникът явно се беше постарал, но дали защото е останал верен на действителността, или се е ръководил от потайно чувство за хумор, той не бе успял да придаде на образа на сър Аштън онзи вид на повелител и господар, който вдъхваше на всички почит и страх, много подходящ за един такъв домовладика. Въпреки златните копчета и жезъла от пръв поглед личеше, че лорд-пазителят е мъж под чехъл.