Академия за вампири

— Ти си кретен — осведомих го аз.

— Да. А пък ти си лъжкиня. Искам да видя как ще преглътнеш гордостта си.

— Вече от две седмици преглъщам гордостта си — изръмжах аз.

— Той сви рамене, обърна се и се накани да си тръгне.

— Почакай! — извиках и отпуснах ръка на рамото му. Той спря, пак се обърна и ме погледна изчаквателно. — Добре, добре. Излъгах те за това какво чувства тя. Никога не ми е казвала онези работи за теб, разбра ли? Тя те харесва. Направих го, защото аз не те харесвам.

— И въпреки това сега искаш да се виждам с нея?

Не можах да повярвам на ушите си, когато следващите думи се отрониха от устата ми.

— Мисля, че… ти би могъл… да се окажеш добър за нея. Ще бъде за добро.

През следващите минути се гледахме напрегнато. Усмивката му вече не беше толкова самодоволна. Малко неща можеха да го изненадат. Е, това сега беше едно от тях.

— Съжалявам. Не те чух добре. Би ли повторила? — попита накрая той.

Едва се сдържах да не го халосам по лицето.

— Ще престанеш ли най-после? Искам да започнеш отново да се срещаш с нея.

— Не.

— Виж какво, нали вече ти казах, че излъгах…

— Не говоря за това. А за нея. Мислиш ли, че мога сега да говоря с нея? Тя отново е принцеса Лиса. — Жлъч като отрова се процеждаше от думите му. — Не мога да съм край нея, когато е заобиколена от всичките тези аристократи от кралски произход.

— И ти си с такъв произход — казах аз, но май по-скоро на себе си, отколкото на него. Все пак не бях забравила, че Озера са сред дванадесетте фамилии.

— Не означава много, след като е фамилия, изобилстваща със стригои, нали?

— Но ти не си… почакай. Ето защо тя се е сближила с теб — досетих се аз.

— Защото ще се превърна в стригой ли? — ехидно попита той.

— Не… а защото и ти си изгубил родителите си. При това и двамата сте били свидетели на смъртта им.

— Тя е видяла как нейните умират. Аз видях как моите ги убиват.

Изтръпнах.

— Зная. Съжалявам. Трябва да е било… е, всъщност нямам представа какво е било.

Кристал посините му очи придобиха особено изражение.

— Беше като да видиш как армията на Смъртта нахълтва в къщата ти.

— Искаш да кажеш, че… твоите родители?

Той поклати глава.

— Говоря за пазителите, дошли да ги убият. Искам да кажа, че родителите ми изглеждаха страшно, но все пак си бяха моите родители. Може би малко по-бледи, с червени очи, обаче продължаваха да ходят и да говорят по същия начин. Не знаех, че с тях нещо не е наред, но леля ми е знаела. Тя ме наглеждаше онази вечер, когато те дойдоха да ме вземат.

— Те са дошли, за да те преобразят? — За миг забравих за първоначалната си мисия, прекалено увлечена от тази история. — Та ти си бил съвсем малък.

— Мисля, че са искали да ме задържат, докато порасна, а после да ме преобразят. Обаче леля Таша не им позволила да ме вземат. Те се опитали да я убедят, да я накарат да стане като тях, но когато отказала, опитали със сила. Но тя им оказала силна съпротива, настъпила голяма суматоха, а после се появили пазителите. — Отново премести погледа си към мен. Усмихна се, но никак не изглеждаше щастлив. — Както ти казах, това беше армията на Смъртта. Мисля, че си луда, Роуз, но ако станеш пазител, един ден ще си много опасна. Дори и аз не бих искал да си имам работа с теб.