Академия за вампири

Лиса скръсти ръце. По лицето й се изписа упорито, дори предизвикателно изражение. Само че емоциите й, предавани по връзката ни, я издаваха, че вътрешно цялата се разкъсва от адски мъчителни колебания.

— Чудесно. И какво от това? Значи и тя е била особнячка като мен. Това все още нищо не доказва. И е полудяла, защото… ами просто защото си е била луда. Съвсем откачена. И това няма нищо общо с всичко останало.

— Само че не се е случило само с нея — заговорих аз бавно. — Имало е още един като вас двете. И аз го открих. — За миг се поколебах. — Нали знаеш историята за свети Владимир…

И тогава най-после й разказах всичко. Обясних й как тя, госпожа Карп и свети Владимир са били способни да лекуват всякакви болести и да използват супервнушението. Моят разказ силно я смути, особено когато стигнах до такива подробности като как все по-лесно изпадали в униние и накрая стигнали до опити да посягат на живота си.

— Той се е опитал да се самоубие — промълвих, избягвайки да я гледам в очите. — А пък аз много добре си спомням, че забелязах ония ужасно подозрителни белези по кожата на госпожа Карп… все едно, че сама бе забивала нокти в лицето си.

— Това все още абсолютно нищо не означава — продължи да настоява Лиса. — Това е… просто едно съвпадение.

Говореше така, сякаш искаше да повярва в това, дори някаква скрита част от нея действително вярваше. Но съществуваше и другата, втората половина от нея, много по-отчаяна, която отдавна се стремеше да убеди първата, че тя не е някакъв уникален каприз на природата, че не е единствена на този свят. Въпреки че това, което й казах, не беше никак успокоително, поне можеше да се утешава с мисълта, че и други са били като нея.

— Съвпадение ли е това, че никой от вас тримата не се е специализирал по нито един от елементите?

Преразказах й разговора ми с госпожа Кармак и й обясних теорията си за четирите елемента. Накрая не пропуснах да изтъкна коментара на госпожа Кармак как това накрая може доведе до пълна лудост.

Щом свърших, Лиса разтърка очи и размаза малко грима си.

— Не зная кое ще се окаже по-налудничаво: това, което току-що ми разказа, или фактът, че наистина си изчела толкова много, за да откриеш всичко това.

Усмихнах се, облекчена от мисълта, че възприема всичко като някаква шега.

— Хей, та дори и аз мога да чета. Или си забравила?

— Зная, че можеш. Още помня как изчете «Шифърът на Леонардо» — Тя се засмя.

— Не беше моя вината! И не се опитвай да сменяш темата на разговора.

— Не се опитвам. — Лиса се усмихна, после въздъхна. — Само че не зная какво да мисля за всичко това.

— Няма какво толкова да му мислиш. Просто не прави неща, които те разстройват. Забрави ли, че трябва да го даваме тихо и кротко? Върни се към предишния начин на живот. Така и за теб ще е много по-лесно.

Тя поклати глава.

— Не мога да го направя. Все още не.

— Защо не? Нали вече ти казах… — Млъкнах, зачудена защо досега не се бях сетила. — Не е само заради Мия. Ти правиш всичко това, защото чувстваш, че от теб се очаква нещо подобно. Още се опитваш да бъдеш като Андре.