Сделката на капитан Ворпатрил

— Ако… ако агентите на синдиката ни проследят дотук, вашите хора ще могат ли да ги спрат? — попита Риш.

Тъмните вежди на императора литнаха нагоре.

— От тях се очаква да спират много по-страшни неща.

— Освен ако не са с вързани очи — вметна братовчедът. — А как и доколко ще могат да ви защитят зависи и от вас. Колкото повече информация криете, толкова повече пролуки ще зейват в охраната ви.

Тедж кимна. Гърлото й се беше свило. Иван Ксав явно усети тревогата й и я погледна със смръщени вежди. Тедж добре помнеше как загина телохранителят им на станция Фел. Тя едва го беше познавала, но все пак… Имаше много причини да страни от управлението на Къщата, от играта, която поглъщаше цялото внимание на родителите й. Една от тях беше, че не искаше други да плащат цената за нейния живот със своя. Макар че… този риск съществуваше за всички, като си помислиш. Иначе нямаше да има нужда от полиция и армия на места като Пол или Комар. Обща защита, реализирана със съвместните усилия на цялото общество, вместо на парче от онези, които могат да си го позволят финансово… при това без високите бонуси, които джаксънианските наемници и телохранители получаваха като обезщетение за поетия риск.

Телохранителят до вратата към антрето се обади за пръв път:

— Седемнадесет и тридесет е, сир.

— Вече? — Императорът погледна комуникатора на китката си, после вдигна извинително поглед към Тедж, Риш и Иван. — Боя се, че ще трябва да ви оставя. Имам да разменя още няколко думи със своя ревизор, преди всеки да поеме по делата си.

Лейди Екатерин стана и каза спокойно:

— Може би Тедж и Риш ще искат да разгледат замък Воркосиган, преди да ги върнеш у дома, Иване. Може да им покажа и бараярската градина.

Иван Ксав кимна енергично, след което Тедж и Риш си взеха довиждане — дано не бяха объркали ужасно етикета — и последваха домакинята си.

В централното фоайе Риш забави стъпка, загледана в краката си. Помръдна с пръсти, сякаш ръцете я сърбяха да се наведе и да докосне пода. Или да извърти някой и друг пирует.

— Мозайката нова ли е? — попита тя лейди Екатерин. — Много е красива. И неочаквана. Изглежда ми нова.

Лейди Екатерин се усмихна доволно.

— Когато с Майлс се оженихме, той настоя да оставя своя отпечатък върху къщата… тоест извън бараярската градина. Дълго мислих какво да е. А после един ден свекърва ми спомена, че свързвала някои неприятни събития с черно-белите мраморни плочки във фоайето, отпреди десетилетия. И тогава ми хрумна тази идея. — И обхвана с щедър жест пищния под и разцъфналите стени, преди да добави: — Израснала съм на Южния континент, където мозайките от естествен камък са нещо като традиционно местно изкуство. На север предпочитат дървото, но ние сме по камъните. От години се възхищавах на една приложничка, която правеше чудеса с каменните мозайки, но таксата й не ми беше по джоба. Споменах за нея пред Майлс, той отлетя за Южния континент и буквално отвлече жената, която повече или по-малко се беше оттеглила от активна дейност. Работихме съвместно по ботаническите детайли. Проектът и изпълнението отнеха близо година, плюс обиколките из окръг Воркосиган, докато съберем достатъчно местни образци, които да използваме. Мозайката представлява смесица от бараярски и земни екосистеми, точно като някои места около Воркосиган Сърло, в подножието на планината.