Сделката на капитан Ворпатрил
- Автор: Буджолд Лоис Макмастер
- Серия: Бараяр #18
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-333-1
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Сделката на капитан Ворпатрил». Краткое содержание книги:
Грегор потропа с пръсти по облегалката на канапето.
— Като се има предвид, че джаксънианските родители на Шив Арка се водят покойници, въпросната баба трябва да е сетаганданската висша, вдовицата на гем-генерал Естиф, която живее в изгнание на Земята?
— Мили боже! — каза Иван Ксав и трепна — седяха толкова близо един до друг, че Тедж усети как тялото му се напрегна. — Тя още ли е жива?
Императорът го измери с развеселен поглед.
— Не прочете ли докладите на ИмпСи, Иване?
— Те пък сякаш ще ми ги дадат драговолно! Нямам време да им извивам ръцете. Затънал съм до уши в документацията, която пристига за Десплейнс в отдел Операции, благодаря. По цял ден това правя.
— Но пък си имал толкова вечери да наваксаш… няма значение — каза императорът. Тедж не беше сигурна дали гледа Иван Ксав, нея или и двамата едновременно, но определено видя беглата усмивка, която прекоси лицето му.
— Стига бе, вдовицата на гем-генерал Естиф… Та тя е била на Бараяр по време на Окупацията, а отдавна няма живи свидетели на онова време — каза Иван Ксав. — Сигурно е на сто и двайсет години, най-малко. Истинска мумия!
— На сто и трийсет по-точно — каза Риш. — Ако не греша.
— Познаваш ли я лично? — попита я Иван Ксав, но погледна към Тедж и тя отговори вместо приятелката си:
— След като старият генерал почина, тя дойде да живее при нас. Тогава ние, децата, още бяхме малки. Тръгна си преди осем или девет години. Оттогава не съм я виждала. Но определено не приличаше на мумия, уверявам те. Не беше млада, естествено, косата й, дълга до петите, беше придобила вълшебен сребрист нюанс, но иначе беше в страхотна форма. Стройна. И висока. И много… тежка? Но не в буквалния смисъл. Движеше се бавно, но не защото не можеше другояче, а защото го предпочиташе така.
Усмивка цъфна за миг на лицето на Риш.
— Да, такава беше.
Вратата се отвори. Лейди Воркосиган — лейди Екатерин? — влезе, последвана от две прислужници и няколко колички, тежко натоварени с елементите на изобилен „следобеден чай“ по всички правила на изкуството. Всички притихнаха в очакване, включително Грегор. Двамата облечени в черно охранители по принцип си бяха притихнали в очакване, но дори те хвърляха по някой изпълнен с копнеж поглед към щастливците около камината. Разговорът премина в забвение за следващите минути и се поднови чак след като бяха сервирани кафето, двата вида чай, десетината вида малки сандвичи, кексчета и сладкиши, прясно захаросани плодове, изящни марципанови фигурки и миниатюрни еклерчета с пудра захар, които цапаха ужасно. Поднови се, но не твърде ентусиазирано и с немалко паузи, защото е трудно да говориш с пълна уста. Риш изглеждаше като хипнотизирана в пристъп на сетивно блаженство.
— Твоите визити влияят особено благотворно върху вдъхновението на Мама Кости, Грегор — каза лейди Екатерин на императора и той се усмихна.
— Хич не си го и помисляй, Грегор — каза братовчедът.
— Хрумвало ми е да се позова на закона за военната мобилизация, но не е редно точно аз да си служа с измама — отвърна императорът с въздишка и лапна третото си еклерче.
Всички намериха думите му за забавни. С изключение на Тедж и Риш, които изобщо не разбраха кое му е смешното. Тедж сръга Иван Ксав, но той също беше зает да дъвче и само поклати глава.
— Ш’ти обясня по-късно. Майлс брани готвачката си от всички и всичко.
Братовчедът прокара поредната хапка с чай и се обърна към жена си:
— Точно преди да дойдеш лейди Тедж ни разказваше за сетаганданската си баба, висша и вдовица на покойния гем-генерал Естиф. Била е на Бараяр в края на Окупацията, ако можеш да си представиш. От поколението на стария генерал Пьотър.
Лейди Екатерин лапна една захаросана череша, облиза си пръстите и каза:
— Граф Ворбретен. Голям скандал избухна преди няколко години, когато генетично сканиране показа, че е една осма сетагандански гем. По мъжка линия, уви, предвид бараярските закони за унаследяване. Сметките водеха към прабаба му по време на Окупацията.
Иван Ксав вметна:
— Започнаха да му викат Рене Гембретен, но в крайна сметка Съветът на графовете гласува в негова полза и той запази графската си титла и именията. Размина му се на косъм обаче. Доволен бях, че спечели. Много свестен човек.