Ангел с часовников механизъм

— Уил, внимавай! — извика Теса и той се завъртя.

Бе бърз, ножът в ръката му блесна като сребърна мълния. След миг момчето лежеше на пода, а ножът бе в гърдите му. Около него се образува локва кръв, по-гъста и тъмна от вампирската.

Лицето на Уил стана пепеляво.

— Но аз мислех…

— Щеше да те убие, ако не го бе направил ти — опита се да го успокои Теса.

— Млъкни — каза Уил. Той поклати глава, сякаш се опитваше да избяга от гласа й, от гледката на момчето на пода. Ратаят изглеждаше много млад. Лицето му бе умиротворено в смъртта.

— Казах ти да си вървиш…

— Това там е брат ми — рече Теса и посочи към дъното на стаята. Натаниъл бе все още в несвяст, отпуснат в оковите си. Ако не бе кръвта, все още стичаща се от раната на шията му, щеше да го сметне за мъртъв. — Натаниъл е на стола.

Уил се ококори.

— Но как… — започна той. Не можа да довърши.

Звук от счупено стъкло изпълни стаята. Френските прозорци се пръснаха и стаята се напълни с ловци на сенки в черни бойни дрехи. Те застанаха пред виещата група вампири, които искаха да побегнат към градината. Докато Теса гледаше към тях, заприиждаха още и още ловци на сенки, подкарвайки вампирите като добитък. Де Куинси се появи пред тях, с оголени зъби и лице, изцапано от пепелта.

Теса разпозна Хенри сред нефилимите. Той си личеше отдалеч с огненочервената си коса. Сред тях бе и Шарлот, също облечена в черни дрехи, като жените от книгата за ловците на сенки. Изглеждаше дребна, но изпълнена с решителност и, изненадващо, с гняв. А до нея бе Джем. Черната му униформа го правеше да изглежда още по-блед, а черните руни по кожата му бяха като нарисувани върху хартия. Сред тълпата тя позна и Гейбриъл Лайтууд, неговия баща Бенедикт, стройния и чернокос господин Хайсмит, а зад всички тях Магнус, от чиито ръце изригваха сини светкавици.

Уил въздъхна, а част от цвета на лицето му се върна.

— Не знаех дали ще се появят — промърмори той, — с този проклет Фосфор, който отново даде дефект.

Той откъсна поглед от приятелите си и погледна към Теса.

— Върви и се погрижи за брат си. Мисля, че най-лошото мина. Или поне така се надявам.

Уил се обърна и се отдалечи, без да я поглежда. Нефилимите образуваха кръг и събраха оцелелите от пламъците и неубити от Уил вампири в центъра му. Де Куинси се извисяваше сред тях, а бледото му лице бе изкривено от гняв. Другите вампири се бяха скрили зад него като непослушни деца зад родител — едновременно горди, но и изплашени.

— Законът — процеди Де Куинси, когато Бенедикт Лайтууд застана пред него със сияен меч в ръка. Острието бе покрито с черни руни. — Законът ни защитава. Ние се предаваме. Законът…

— … е нарушен — излая Бенедикт, — закрилата му вече не важи. Присъдата е смърт.

— Заради един мундан — каза Де Куинси, поглеждайки към Натаниъл, — който също е нарушил Съглашението?

— Законът не касае мундани. Те не могат да го спазват, след като не го познават.