Пиратът (С черен лъв на мачтата)

Започна се с това, че когато около едно поприще делеше двата кораба, от галерата с пламналото платно спуснаха ладия, но в нея се натовариха само пет души (бяха Беро, гигантът от другия рудан, Мирѐн, който бе изстрелял с балистата си двете котвички, и двама галоери) и бързо-бързо се отдалечиха на юг. Защо само пет? — питаше се Спарвиеро. — А останалите? Мигар човек като Кривич ще изостави хората си на произвола на съдбата?

Когато галерата приближи още малко, генуезецът откри защо при попаденията на гюллетата не лумваше гръцкият огън. От високата си площадка той ясно видя, че галерата бе основно преработена. На нея нямаше нито седалки за галоерите (едва сега той проумя, че не бе видял весла), нито пътеката между тях — вместо всичко това бе направена плоска палуба от борд до борд и върху нея бе насипан морски пясък. Грифоне на Генуа, как бе можал да не си го помисли, когато видя как гюллето се пръсна, ала не предизвика никакъв пожар? Не гръцки, а огън от пещите на ада да хвърлиш върху пясъка, не можеше да го запалиш. Къде ти беше умът, Спарвиеро?

Добре, но в такъв случай що за галера беше тази, която, макар и вече почти изцяло обхваната от пламъци, продължаваше да напредва към дромона, тласкана от ветреца в здравите й платна и водена от въжетата на котвичките? Галера ли беше изобщо или видение, както му се стори в началото?

Джанлука Спарвиеро не успя да се пребори със загадките пред очите си. Защото точно тогава се случи последното от непредвидените неща, последното и най-страшното: от гъстата пелена на мъглата зад кръмата му се показа една съвсем, съвсем истинска галера, която с всичките ветрила на трите си мачти и цялата мощ на петдесетте си весла се носеше към незащитения ляв борд на мнимия дромон. Всичко стана толкова бързо, че генуезецът нема̀ време дори да извърне стрелците си срещу новата опасност, камо ли да нареди да извъртят катапултата. Изминаха само няколко секунди и таранът на галерата с трясък, който предизвика болки в ушите, се вряза в борда.

Онова, което последва, показа на Спарвиеро, че цялата схватка е била подготвена до най-дребните подробности. Още в момента на сблъсъка прехвърлиха сходня към дромона и първите, които преминаха на него, не бяха меченосци или стрелци, а корабници в жълто и кафяво, които веднага изтичаха до катапултата и изхвърлиха в морето делвите с гръцкия огън и вече напълнените гюллета. Останалите бяха все водни ратници, които с опънати лъкове или приготвени за мятане копия застанаха зад струпаните до десния борд мъже.

— Предай се, Джанлука Спарвиеро — разнесе се един глас, който генуезецът добре познаваше. — Предай се заради собственото си спасение и за спасението на тези хора, които зависят от думата ти. Виждаш, просто няма изход: от едната страна огън, от другата пробойна в кораба ти. Не е възможно да се спасите и от двете опасности… без да говорим за моите корабни ратници, за които се говори, че до сто крачки не изпущат със стрелата си цел колкото врабче.