Пиратът (С черен лъв на мачтата)

— Галерата на Кривич на половин миля южно от нас.

Спарвиеро, който денем бе мечтал, а нощем сънувал все този момент, сега за минута бе горе при наблюдателя. Нямаше грешка — познатите очертания на проклетата „Кротушка“ се виждаха с удивителна яснота. Нещо повече — уловила във ветрилата си сирко, тя някак бодро и напето бързаше точно към дромона. От това разстояние Джанлука Спарвиеро не видя на галерата онова оживление, което предшествува всяка битка; много, много по-късно той щеше да си даде сметка, че не е забелязал и друго — че веслата на пиратския кораб бяха прибрани и той се движеше само със силата на вятъра. Сега обаче не му беше до тези подробности. Още от височината на реята заповедите му заплющяха във всички посоки:

— Готвят се да ни нападнат!… Всички по местата си!… Мерач, опъни катапултата!… Вие там, насипвайте вече гръцкия огън!… Галеотти, извадете веслата!… Ще се престорим, че ги очакваме, загубили ума и дума от страх!…

Той едва успя да се прехвърли на командната си площадка, когато „Кротушка“ беше вече на разстояние, което спокойно можеше да се „превземе“ от катапултата. Въпреки това Спарвиеро изчака още няколко минути — той искаше да бъде сигурен, че всеки изстрел ще бъде сполучлив. Най-после прецени, че е настанала чаканата от дълги месеци секунда, и с цяло гърло изрева своята заповед:

— Катапултааа, огън!…

Мерачът дръпна лоста и рамото на катапултата се освободи, като запрати срещу галерата смъртоносния си товар.

— Su, da bravo!… Viva!207 — разнесе се от всички краища на дромона, защото съвсем ясно се видя как гюллето прелетя и падна точно върху палубата на галерата.

Веднага обаче гласовете заглъхнаха. Защото според всички закони на воюването с гръцки огън галерата трябваше тозчас да пламне като празничен факел, пък то само проблесна малко огнец и веднага угасна. Какво може да се беше случило? Спарвиеро нямаше време да разсъждава — единствената мисъл, която мина през главата му, беше, че вероятно гюллето не се е пръснало както трябва. И той заповяда отново:

— Зареди повторно!… Огън!…

Този път гюллето падна точно до фокмачтата208 и пламъкът мигом обхвана самата нея и разпереното й ветрило.

— Viva! — проечаха поздравите, позаглъхнали за малко.

— Viva! — викаше с другите и Спарвиеро.

Но какво, за Бога, ставаше на тази проклета галера? С пламнало платно — същински огнен призрак, а не кораб — тя продължаваше пътя си точно към дромона. Каква ли налудничава мисъл бе обхванала пирата Кривич? Джанлука Спарвиеро пак не загуби време да търси отговор, а нареди на мерача си:

— Още едно гюлле!… И сега цели към задната част!…

Изстреляха го. То нема̀ особен успех — попадна приблизително там, където първото вдигна само малко пушилка. И не предизвика по-големи поражения от него. Но този път се случи нещо съвсем неочаквано. Докато летеше във въздуха, гюллето се размина с нещо, изстреляно от галерата, което тупна някъде около бака на дромона. Последва съвсем кратко време и от галерата излетя второ „нещо“, което също не изпусна целта си. Ала нито пробойни се отвориха, нито пламна гръцки огън. Какво ли, по дяволите, означаваше всичко това?