Лявата ръка на Бога
- Автор: Хофман Пол
- Серия: Лявата ръка на Бога #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лявата ръка на Бога». Краткое содержание книги:
— Той мина през бивака им като самия Ангел на Смъртта. Виждал съм немалко убийци, но никой от тях не може да се мери с това момче.
Седнал срещу своя полубрат, ИдрисПюк пиеше чай и изглеждаше дълбоко смутен.
— Само това ли е — обикновен убиец?
— Честно казано, ако бях видял само това… е, щях начаса да си плюя на петите. И бих те посъветвал да му платиш и да се отървеш от него.
Випонд се изненада.
— Мили Боже, много сантиментален си станал на стари години. Подобни хора са полезни — естествено, че са полезни. Но те питам дали е нещо повече от свиреп убиец.
ИдрисПюк въздъхна.
— Много повече, струва ми се. Преди битката в прохода Кортина, ако изобщо може да се нарече битка, бих ти казал, че е невероятна находка. Много е страдал, но притежава ум и съобразителност — макар да го мъчи прискърбно невежество по редица въпроси — и бих добавил, че има добро сърце. Но станалото ме потресе. Ето, това е. Не знам какво да мисля за него. Харесвам го, но честно казано, той ме плаши.
Випонд замислено се облегна назад.
— Е — каза накрая той, — независимо от съмненията, момчето си е спечелило доброто ти мнение, а между нас казано и моето. А Бог ми е свидетел, има защо да го харесваш. Маршал Матераци ти опрости всичките грехове и сега се грееш в неговата благосклонност като ледена висулка в брадата на холандец. — Канцлерът се усмихна на ИдрисПюк. — Всъщност ако не се налагаше да запазим тази история в тайна, щяхме да ви устроим парад с духова музика и тъй нататък. — Випонд пак се усмихна, този път иронично. — Би ти харесало, нали?
— Да, би ми харесало — потвърди ИдрисПюк. — И защо не? Бог знае откога никой не се е радвал да ме види.
— И чия е вината?
— Моя, скъпи братко — разсмя се ИдрисПюк. — Изцяло моя.
— Може би трябва да обясниш на момчето, защо посрещането е толкова скромно.
— Честно казано, не вярвам да дава пет пари за това. Спасяването на Арбел Лебедовата шия бе за него само начин да постигне целта си. Мислеше, че е в негов интерес да рискува живота си — нищо повече. Нито веднъж не попита за нея. Въпреки всичките си съмнения го похвалих за храбростта, а той ме погледна тъй, сякаш му дрънках глупости. Иска пари и свобода да отиде колкото се може по-далече от бившите си господари. Хвалби и упреци не го вълнуват. Изобщо не се интересува, дали го харесват или не.
— Тогава — каза лорд Випонд — младежът е наистина изключителен. — Той се изправи. — Така или иначе, независимо дали си прав или не, маршалът желае лично да му благодари тази вечер. И разбира се, Арбел Лебедовата шия също — макар че като й казаха, направи физиономия, сякаш би предпочела да изяде пор.
23.
— За Бога! — каза маршалът на дъщеря си. — Гледай малко по-весело.
— Той ме плаши — отвърна мъртвешки бледата, но красива млада жена.
— Плаши те? Та той ти спаси живота. Какво става с теб?
— Знам, че ми спаси живота… но беше ужасно.
Маршалът ахна от раздразнение.
— Не се и съмнявам, че е било ужасно. Всяко убийство е ужасно. Но той стори необходимото и рискува живота си — направо го пожертва, като се има предвид съотношението на силите — а ти си седнала да ми хленчиш колко било ужасно. Трябва да мислиш какви ужаси те чакаха, ако той не те беше спасил.
Несвикнала с подобна строгост, Арбел Лебедовата шия направи още по-нещастна физиономия.
— Знам, че ми спаси живота… но въпреки всичко ме плаши. Ти не си виждал какъв е. Аз видях — на два пъти. Не прилича на никого — той не е човек.
— Смешно… нищо по-нелепо не съм чувал в живота си. За Бога, гледай да бъдеш любезна с него, инак ще си имаме неприятности.
Арбел не беше свикнала да я командват и тъкмо се канеше да смени ролята на уплашена девойка с нещо по-духовито, когато вратата на малката трапезария се отвори и един слуга обяви:
— Канцлерът Випонд и гости, милорд.
— Заповядайте, заповядайте — възкликна маршалът, опитвайки да разведри атмосферата с такова усърдие, че Випонд и ИдрисПюк веднага усетиха някакво притеснение.
Кейл не усети нищо, освен присъствието на Арбел Лебедовата шия, която стоеше до прозореца, изглеждаше прекрасно и полагаше неуспешни усилия да не трепери. Кейл, изпаднал в копнеж и ужас откакто научи, че тя ще присъства на вечерята, също се мъчеше да не трепери.
— Ти трябва да си Кейл — каза маршалът и сърдечно му стисна ръката. — Благодаря, благодаря. Никога не ще мога да ти се отплатя за стореното. — Той погледна към дъщеря си. — Арбел.