Играчът на лотария
- Автор: Кларк Мэри Хиггинс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мирослава Миланова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Играчът на лотария». Краткое содержание книги:
6
Похищение „Бебешка пелена“
Беше 20 декември и макар че по-късно Елвира щеше да го нарича най-ужасния ден в живота си, когато той започна, настроението й едва ли би могло да бъде по-весело.
В седем сутринта телефонът иззвъня и донесе радостната новина, че Джоан Мур О’Браян е родила първото си дете, момиченце.
— Казва се Мариан — уведоми ги щастливо Грег О’Браян, — тежи три килограма и тридесет грама и е прекрасна.
Джоан Мур беше обитавала съседния апартамент, докато Елвира и Уили живееха в Куинс, и беше израснала пред очите им, така че те се бяха привързали към нея и към семейството й. Както казваше Елвира: „По-сладко момиче никога не е имало на този свят“.
Тя и Уили бяха продължили да поддържат връзка с Джоан дори и след преместването си в Сентръл парк Саут в Манхатън и бяха горди да присъстват на сватбата й с Грег О’Браян, красив млад инженер. Често посещаваха младата двойка в апартамента им в Трибека и празнуваха заедно с тях издигането на Грег по корпоративната стълбица, както и повишенията на Джоан в банката. Също така бяха споделили ужасното разочарование на О’Браянови, когато Джоан претърпя един след друг три спонтанни аборта.
— Но ето, че накрая, слава богу, им се роди бебе — изчурулика Елвира на Уили, докато трупаше в чинията му вафли. — Наистина имах вътрешното усещане, че този път ще стане. Дори предварително купих подаръци за бебето, макар че трябва сериозно да напазарувам тази сутрин, преди да отидем в болницата. В края на краищата заместваме бабата и дядото.
Уили се усмихна мило на Елвира и хвърли изпълнен с обич поглед на жената, с която беше прекарал най-хубавите години от живота си. Сините й очи светеха от щастие, тенът й беше розов. Тъкмо си беше боядисала косата предишния ден, така че сега отново имаше мек червеникав оттенък и всички сиви косми бяха старателно заличени. Изглеждаше топла и приятна в кадифения халат, който следваше извивките на налятото й тяло. Уили се усмихна. Смяташе, че е красива.
— Би трябвало да имаме шест деца — рече той — и двадесет внука.
— Е, Уили, добрият Господ Бог не ни ги изпрати, но сега може да се позабавляваме, като глезим малката дъщеричка на Джоан и Грег. Искам да кажа, че това ни е нещо като задължение, след като родителите на Джоан вече ги няма.
В три същия следобед те влязоха в претъпканото фоайе на болница „Емпайър“ на Западна двадесет и трета улица.
— Нямам търпение да видя бебето — рече ентусиазирано Елвира, минавайки покрай служителите на рецепцията, които бяха твърде заети, за да им обърнат внимание.
— Аз пък нямам търпение да разтоваря подаръците — промърмори Уили, като се мъчеше да не изпусне тежките торби, които носеше. — И все пак, защо им трябва да слагат такива мънички дрешки в такива огромни кутии?
— Защото никога не са чували старата поговорка, че хубавите неща пристигат в малки пакетчета. О, фоайето не изглежда ли празнично? Обожавам празничната украса. Толкова е красива.
— Никога не съм мислил за огромния надуваем Рудолф и червеноносия елен като за нещо красиво — отбеляза Уили, докато минаваха покрай картонена шейна с надуваеми Дядо Мраз и елен.
— Грег каза, че Джоан е в стая 1121. — Елвира спря за момент. — Ето ги асансьорите. — Вдигна една от торбите с покупки, които носеше, и посочи надолу по коридора.
— Не трябва ли да си вземем пропуски? — попита Уили.
— Джоан ме посъветва да вървим смело. Нямало да ни спрат, ако изглеждало, че знаем къде отиваме.
Пропуснаха да се качат в единия асансьор и бяха единствените чакащи, когато вратите на съседния се отвориха. В бързината Елвира едва не се сблъска с жената, която излизаше от асансьора с бебе на ръце. Тежкият шал, който покриваше главата й, се смъкна напред, като закри лицето й. Беше облечена със скиорско яке и панталон.
Проявявайки майчинското си чувство, Елвира хвърли поглед надолу да се порадва на бебето, увито в жълта пелена. Сините му очички се отвориха широко, погледнаха я и отново се затвориха. Розово-бялото личице се прозя и бебето размаха малки юмручета.
— О, то е прекрасно — въздъхна Елвира, докато жената бързо минаваше покрай тях.
Уили подпираше вратата на асансьора с рамо.
— Хайде, скъпа — подкани я той.