Царството [calibre 1.48.0]

Заедно прекосихме голата земя до манастирските порти, по които той заблъска силно с юмрук. Крилата им се отвориха навътре, разкривайки мрачен двор. Пазачът беше нисък и набит шерп. С изключение на него дворът беше напълно празен. Последвах моя сега мълчалив водач през двора, после през една сводеста врата, надолу по няколко каменни коридора, през няколко вътрешни двора и накрая в подножието на голямата каменна кула. Широко стълбище се извиваше величествено във вътрешността на кулата, а площадките и вратите следваха на равни интервали. Започнахме да се качваме по каменните стъпала, докато се озовахме почти на върха на кулата. В този момент ориенталецът отвори една врата и ме покани с жест да вляза.

- Моля, измий се. Отдъхни.

Какъв избор имах? Никакъв. Дори да си бях пробил път насила покрай него, къде можех да отида? На крепостната стена? Нямаше начин сам да се спусна с коприненото въже, дори да приемех, че никой няма да се опита да го среже, докато се спускам. А да се опитам да избягам от манастира през високите Хималаи, щеше да си е чисто самоубийство. Не можех да оцелея повече от няколко дни без нужните за целта дрехи и провизии.

Поех си дълбоко дъх, наведох се под ниската врата и влязох в малко, подобно на килия помещение. Точно се готвех да се обърна и да попитам кога ще получа аудиенция при игумена, когато чух вратата да се затръшва и превъртането на ключ в бравата. Обърнах се бързо, но беше твърде късно. Единственото, което чух, беше шумът на стъпки, които се отдалечаваха. Докато клатех глава на собствената си глупост, се обърнах да огледам по-внимателно помещението. Имаше легло, маса, стол, кана, пълна с вода, и леген. И прозорец. Впуснах се към него. На него имаше решетка от ковано желязо. Надникнах през нея в манастира долу. Прозорецът се намираше на много по-голяма височина, отколкото смятах. Имах отлична гледка към покривите и двора точно под мен. Не гледах към предния, а към вътрешен двор, нещо като светая светих.