![Царството [calibre 1.48.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/1/4/8/9/carstvoto-calibre-1-48-0-download.jpg)
Царството [calibre 1.48.0]
- Автор: Мартин Том
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Прочее фэнтези
Электронная книга - «Царството [calibre 1.48.0]». Краткое содержание книги:
- Много съм благодарен да науча за вашата прекрасна долина, обаче моето намерение е да стигна до царството Шангри Ла. Можеш ли да ми помогнеш? Можеш ли да ме упътиш?
За първи път, откакто се срещнахме, китаецът изглеждаше натъжен.
- Да, ако настояваш, можем да ти покажем пътя. Но бихме те посъветвали да останеш при нас. Помогни ни със силата си тук; в долината ще бъдеш щастлив и твоят пример ще последват и други. Шангри Ла не е добро място. Те са поели по път, различен от нашия. Не искат да образоват човечеството чрез личния пример, а чрез упражняването на власт и магия. Готови са да използват всякакви методи, дори такива, включващи сили, които според нас са извън техния контрол. Остани тук. Нашата долина е мирна и щастлива.
Той беше добър човек и ми беше неприятно да настоявам, но аз нямах намерение да се откажа от живота и да се превърна в монах земеделец, колкото и да беше прекрасна долината. А що се отнася до неговата оценка за Шангри Ла, тя беше такава, каквато можеше да се очаква от оттеглил се монах, който се бои да се замесва с външния свят, затова му казах:
- Ще ти бъда много благодарен за помощта.
- Така да бъде. Но трябва да те предупредя, че ако си тръгнеш, никога повече няма да можеш да се върнеш, защото не е възможно да ти нарисувам карта, нито да ти обясня как да попаднеш отново тук. За странник ще бъде невъзможно да намери пътя, по който дойдохме. А нашият керван излиза във външния свят само веднъж на десет години и освен ако човек не се нуждае спешно от помощ, не бихме я натрапвали, нито бихме позволили да бъдем видени...
По някаква причина почувствах как ми се свива стомахът.
- Но аз мога да се върна от Шангри Ла, нали? Просто ще вървя по следите, оставени на тръгване оттук.
- Уви, това е невъзможно - усмихна се китаецът.
- Защо?
- Защото по пътя може да се пътува само в едната посока.
- Как така?
- Ако си готов, да вървим. Ще ти покажа.
Надигнахме се да вървим и почти веднага странното чувство на съжаление започна да ме напуска. Нали отивах в Шангри Ла! Щях да стигна до мястото, което толкова дълго се бях стремил да достигна.
- Къде точно отиваме? - попитах аз, когато се качихме на малка двуколка, теглена от млад женски як.
- Там - отговори той и посочи към черните заострени скали в края на долината. - Там горе.
Загледах се във върховете на планината, които бяха обвити в мъгла. Сигурно сочеше към скрития вход на някоя пещера. Помислих си: тъмният вход в пещера, която постепенно ще се превърне в тъмен проход, който накрая ще ме изведе в царството Шангри Ла. Обаче какъв е тоя път, по който може да се минава само в едната посока? Хрумна ми, че може би е подземна река. По нея със сигурност не би могло да се плава в двете посоки.
Заместник-игуменът отново беше взел картата и започна да я оглежда за долина със съответстващите размери, запушена в единия край от високи скали. Междувременно Херцог продължи с описанието на своето пътуване:
- Двуколката потракваше и не мина много време, докато прекосим тучните ливади и сочните оризища в края на долината. Откъдето и да минавахме, хората спираха работа, махаха ни с ръце и възхваляваха китаеца. Няколко пъти се спирахме, за да ни черпят с парчета пресни плодове, а китаецът подемаше приятни разговори със своите съжители от долината.
Накрая пътят се стесни и стигна да основата на високите скали, които се издигаха сякаш без край в небесата. На млади години бях опитен алпинист, но колкото и да оглеждах лицето на скалата, не видях никакви пътища нагоре! Със същия успех можеше да е и парче черен лед. Обърнах се към китаеца.
- И къде е входът?
- Моля за минутка. От шейсет години не съм идвал тук.
Той започна много бавно да обикаля наоколо. Имаше вид на човек, който се е съсредоточил дълбоко. Осъзнах, че сигурно се с заел с форма на медитация, защото очите му бяха впити в някаква точка на около метър от лицето му, а изражението му беше отнесено. Изпаднал беше в дълбок транс, после изведнъж спря, протегна ръка и каза:
- Ето тук.
Отидох при него напълно объркан какво иска да каже. После, за мое удивление, видях, че ръката му държи копринена нишка. Беше толкова фина, че едва се виждаше с просто око. Сега успях да видя, че се издига нагоре в небето, макар че я изгубих от очи само след няколко метра. Но реших, че трябва да се спуска от върховете на черната скала, издигаща се стотици метри над главата ми, и че е закрепена по някакъв начин там.