Господарят на войната

— Добре дошъл в Дун Карик, Ейниън, син на Кълхуч — казах аз официално, — ха сега да кажеш всичко това отначало.

— Саксите, лорд, нападнаха Дунум.

Значи Гуинивиър се оказа права. Саксите наистина тръгнаха от юг. Бяха дошли от земите на Сердик отвъд Вента и вече бяха навлезли дълбоко в Думнония. Дунум, нашата крепост близо до крайбрежието, бе превзета предния ден призори. Кълхуч бе предпочел да изостави крепостта, вместо да рискува живота на стоте си копиеносци и сега отстъпваше пред превъзхождащия го противник. Ейниън, който бе млад мъж със същото набито тяло като на баща си, печално погледна към мен.

— Те просто са страшно много, лорд.

Саксите ни бяха изиграли. Първо ни бяха убедили, че нямат никакво намерение да ни създават проблеми от юг; после ни бяха нападнали в нощта на нашия празник, когато знаеха, че ще вземем далечните сигнални огньове за Белтейнски пламъци, а сега свободно си разиграваха коня на южния ни фланг. Предположих, че Аел води войската по долината на Темза, а отрядите на Сердик безчинстваха необезпокоявани по крайбрежието. Ейниън не бе сигурен, че самият Сердик е начело на атаката от юг, защото не бе видял щандарта на сакския крал — боядисания в червено вълчи череп и закачената под него човешка кожа, но пък бе видял знамето на Ланселот с морския орел, сграбчил в ноктите си риба. Според Кълхуч Ланселот бе начело на своите привърженици и на двеста-триста сакси.

— Къде бяха те, когато ти тръгна за насам? — попитах аз.

— Все още на юг от Сорвиодунум, лорд.

— А баща ти?

— Той беше в града, лорд, но не би искал да го хванат там като в капан.

Значи Кълхуч щеше по-скоро да изостави укрепения Сорвиодунум, отколкото да бъде приклещен зад стените му.

— Иска ли да отида при него? — попитах аз.

Ейниън поклати глава.

— Той изпрати вестоносец в Дурновария, лорд, за да каже на народа да тръгне на север. Смята, че вие трябва да защитавате тези хора и да ги отведете до Кориниум.

— Кой е в Дурновария?

— Принцеса Арганте, лорд.

Тихо изругах. Не можех просто да изоставя новата съпруга на Артур и сега вече ми стана ясно какво предлагаше Кълхуч. Той знаеше, че няма да можем да спрем Ланселот, така че искаше от мен да спася всичко ценно в сърцето на Думнония и да се оттегля на север към Кориниум, докато Кълхуч прави всичко възможно да забави движението на врага. Това беше набързо скалъпена отчаяна стратегия, която накрая щеше да ни принуди да изоставим по-голямата част от Думнония в ръцете на врага, но все пак ни оставяше възможността всички да се съберем при Кориниум, за да се сражаваме в битката на Артур, само дето заради безопасността на Арганте нямаше да мога да следвам плана на Артур да тормозя саксите из възвишенията на юг от Темза. Жалко наистина, но войната рядко върви по план.