Фурията на Академа

Хеди проплака и започна да трепери.

– Всичко е наред – успокои я Амара. – Добре. Не е нужно да го правиш. Можеш да разговаряш с мен и със затворени очи.

Хеди леко кимна и продължи да потреперва в безмълвни ридания. По бузите ѝ се стичаха сълзи и капеха върху каменните плочи на двора.

– Ана – каза тя след миг. Надигна глава и погледна към мястото, откъдето се носеше звукът на плачещи деца. – Ана плаче.

– Шшт, не мърдай – каза Амара. – Децата са добре. Ще се пог­рижим за тях.

Хеди отново се отпусна на земята, разтреперена от усилието да се надигне.

– Добре.

– Хеди – каза Амара с тих, успокояващ глас, – трябва да разбера какво ви се е случило. Можеш ли да ми разкажеш?

– Б-бардос – каза Хеди. – Новият ни ковач. Огромен мъж. Червена брада.

– Не го познавам – отвърна Амара.

– Добър човек. Най-добрият приятел на Арик. Той ни прати долу в стаята. Каза, че ще се погрижи да не ни... – Лицето на Хеди се изкриви в агонизираща маска. – Да не ни вземат. Като останалите.

– Вземат? – попита тихо Амара. – Какво имаш предвид?

В гласа на младата жена се промъкна агонията, която измъчваше тялото ѝ.

– Да ни вземат. Да ни променят. Те и не-те. Не-Арик. Не-Арик. – Тя се сви на кълбо. – О, мой Арик. Помогни ни, помогни ни, помогни ни.

Върху рамото ѝ се отпусна голяма нежна ръка и Амара погледна към намръщеното лице на Дорога.

– Остави я – каза той.

– Трябва да разберем какво се е случило.

Дорога кимна.

– Аз ще ти кажа. Остави я да си почине.

Амара се намръщи на големия марат.

– Откъде знаеш?

Дорога се изправи и огледа холта с присвити очи.

– По следите – отговори той. – Водят навън. Обувки, без обувки, мъже и жени. Добитък, овце, коне, гарганти.

Той обхвана с жест целия холт.

– Вордите са дошли тук преди два, може би три дни. Взели са първите. Не всички наведнъж. Първия ден са взели само няколко.

Амара поклати глава, без да сваля ръката си от рамото на свитата на кълбо жена.

– Взели. Какво имаш предвид?

– Вордите – обясни Дорога – влизат в теб. Вмъкват се през устата, носа, ушите. Заравят се вътре. После умираш. Но те вземат тялото ти. Изглеждат като теб. Може и да се държат като теб.

Амара погледна Дорога, изпълнена с отвращение.

– Какво?

– Не знам как точно изглеждат – каза Дорога. – Вордите имат много форми. Някои са като Пазителите на тишината. Като паяците. Но могат и да са малки. Колкото една хапка. – Той поклати глава. – Превземачите са малки, за да могат да влязат в теб.

– Като... нещо като червей? Паразит?

Дорога леко наклони глава и едната му бяла бойна плитка се плъзна по рамото му.

– Паразит. Тази дума не ми е позната.

– Това е същество, което се прикрепя към друго същество – каза Амара. – Като пиявица или бълха. Храни се от съществото домакин, за да може да оцелее.

– Вордите не са такива – каза Дорога. – Съществото домакин не оцелява. Просто изглежда като себе си.