Фурията на Академа
- Автор: Батчер Джим
- Серия: Codex Alera #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 9786191502417
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Фурията на Академа». Краткое содержание книги:
– Внимателно, внимателно – разнесе се гласът на Бърнард някъде отблизо.
Звучеше задъхано. Амара усети ръката му върху рамото си.
– Добре ли са? – изпъшка тя. – Децата?
– Сега ги преглеждат – каза нежно Бърнард. Той докосна леко главата ѝ и плъзна пръсти към тила ѝ, опипвайки го внимателно. – Удари ли си главата?
– Не. Плитката ми се заклещи в скалата.
Тя го чу как въздъхва с облекчение, после усети как опипва плитката ѝ. Когато стигна до края ѝ, той каза:
– Само един-два инча. Точно до лентата, с която си я вързала.
– Добре – отвърна Амара.
Разнесе се свистенето на кинжала, който Бърнард извади от колана си. Той опря наточеното му острие към плитката и внимателно я отряза ниско до камъка.
Опъването върху скалпа ѝ изчезна и Амара въздъхна с облекчение.
– Помогни ми да седна – каза тя.
Бърнард ѝ подаде ръка и я издърпа. Амара се опита да възстанови нормалното си дишане и започна методично да сплита разпуснатата си вече коса, преди съвсем да се е разрошила.
– Сър? – каза Янус. – Като че ли сме дошли точно навреме.
Бърнард затвори очи.
– Благодаря на великите фурии. Кого имаме тук?
– Деца – докладва Янус. – Не по-големи от осем или девет години и две пеленачета. Четири момчета, пет момичета – и една млада дама. Всичките са в безсъзнание, но дишат, а пулсът им е стабилен.
– А младата дама? – попита Амара. – Домакинята на холта?
Бърнард присви очи от яркото слънце и кимна.
– Напълно е възможно. – Той стана и отиде при отпуснатите тела на децата и младата дама. Амара се изправи, поспря се за миг, докато възстанови равновесието си, и го последва.
Бърнард се намръщи.
– Това е Хеди. Съпругата на Арик.
Амара погледна към крехката млада жена със светлоруса коса и бледа кожа, едва опърлена от слънцето и вятъра.
– Запечатали са ги вътре – промърмори тя. – И са накарали фуриите им да ги пазят. Защо им е било необходимо да го правят?
– За да не може никой да стигне до тях, освен хората, които са ги вкарали вътре – избоботи Бърнард.
– Но защо?
Бърнард сви рамене.
– Може би хората са решили, че щом те няма да са тук, за да приберат децата си, никой друг няма да получи тази възможност.
– Дори и ако умрат?
– Има и по-лоши неща от смъртта – каза Дорога. Гръмовният му бас стресна Амара и тя подскочи. Огромният маратски вожд се беше доближил до тях по-тихо и от амарантски тревен лъв. – Някои от които са наистина ужасни.
Едното от пеленачетата започна жалостиво да мрънка и миг по-късно към него се присъедини и друго дете, което тихичко захълца. Амара вдигна глава и видя, че децата бяха започнали да се размърдват.
Призователят на вода, ветеран, на име Харгър, се надигна от детето, което лежеше край Хеди, и коленичи край младата жена. Той притисна върховете на пръстите си към слепоочията ѝ и за миг затвори очи. После погледна към Бърнард и каза:
– Тялото ѝ е изключително изтощено. Не знам в какво състояние е мозъкът ѝ. Може би е по-добре да я оставим да поспи.
Бърнард се намръщи и погледна към Амара, повдигайки въпросително едната си вежда. Тя се намръщи.
– Трябва да поговорим с нея. Да разберем какво се е случило.
– Може би някое от децата ще успее да ни каже – рече Бърнард.
– Смяташ ли, че са разбрали какво става?
Бърнард ги погледна, намръщи се още повече и поклати глава.
– Сигурно не. Не достатъчно, че да рискуваме още животи заради спомените на едно малко дете.
Амара кимна утвърдително.
– Събуди я, Харгър – каза нежно Бърнард. – Колкото се може по-внимателно.
Възрастният призовател кимна. Погледът му разкриваше лошите му предчувствия, но той се обърна към Хеди, докосна отново слепоочията ѝ и сбърчи вежди съсредоточено.
Хеди се събуди внезапно и веднага закрещя диво и отчаяно. Бледосините ѝ очи се отвориха болезнено широко – изпълнени със страх очи на животно, което е сигурно, че върху него ей сега ще се нахвърли гладният му преследвач. Тя бясно размаха ръце и крака и из двора се понесе силен, бурен вятър. Той се завихри, вдигайки във въздуха прах, слама и малки камъни.
– Не! – изпищя Хеди. – Не, не, не!
Тя продължи да крещи думата, докато накрая не продра гърлото си.
– Хеди! – избоботи Бърнард, присвил очи, за да ги предпази от летящите във въздуха парчета. – Хеди! Всичко е наред. Ти си в безопасност!
Тя продължи да пищи, да се бори и да рита, ухапа ръката на един от легионерите, който бе коленичил заедно с Харгър и Бърнард и се опитваше да я удържи. Бореше се със сила, породена от толкова силен страх, че почти граничеше с лудост.