Господар на желанието

Когато отвори вратата няколко минути по-късно, той я видя до стои още отпред и да го чака.

– Трябва да си легнете – каза той рязко, избягвайки да поглежда към изтощеното ѝ лице.

Тя не му отговори, а отново го хвана през кръста.

– Гладен ли сте?

– Да – но гладът му беше нещо, което храната нямаше да засити. – Не.

Те извървяха пътя обратно до леглото му. Дрейвън приседна и внимателно премести краката си на сламеника.

Не си спомняше някой, някога в живота му да се беше грижил за него. Беше странно да наблюдава суетенето ѝ наоколо в стаята. Как му носи чаша с ейл, проверява превръзката му или подпъхва завивките под него.

– Какво? – попита тя, когато го забеляза да се мръщи.

– Просто съм изумен – каза той тихо. – Не очаквах да направите толкова много за мен.

– Ами, така правят хората, когато ги е грижа един за друг.

– И вас ви е грижа за мен?

– Ако кажа да, ще ми повярвате ли?

Той се замисли над това. Смееше ли да повярва, че една жена би могла да я е грижа за мъж като него? Или всичко беше просто уловка?

– Да не би да правите това с надеждата да си спечелите съпруг?

– Не, Дрейвън – отговори му, а гласът ѝ беше плътен и укорителен. – Правя това за вас, както бих го сторила за всеки приятел, за когото се наложи да се грижа. В деня, в който ме доведохте тук, ви казах, че не изпитвам омраза и наистина го мислех.

Той преглътна, когато видя израза в очите ѝ. Беше сгрешил, като я обвини, че го мами и съжали за думите си.

– Тогава ви дължа извинение. Ще трябва да ми простите, след като не знам как се постъпва с приятел. Преди не съм имал такъв и не съм сигурен как да се държа.

Усмивката ѝ отне дъха му.

– Простено ви е.

Тя натрупа възглавниците зад него и му помогна да легне върху тях.

Дрейвън отпи от бирата, докато тя сядаше на мястото си и се зае отново с малкото си ръкоделие.

Странни чувства завладяха душата му. Това беше толкова интимен момент. Един лорд вероятно така споделяше живота си със своята дама. Той никога не бе мислил, че ще има възможността да преживее миг като този.

Изведнъж осъзна, че това му харесва. Дори жадуваше за него повече, отколкото бе искал нещо друго през целия си живот.

Той затвори очи заради чувството на копнеж, което го заля. Не това трябваше да иска. Не трябваше да я желае. Никога нямаше да може да я има и желанието му към нея беше грешно.

Той пресуши чашата си с бира и я остави настрана, опитвайки се да откъсне мислите си от нея.

– Хората ми откриха ли виновниците? – попита я той.

Тя поклати глава, докато правеше мъничък бод.

– Проследиха двама мъже, но им се изплъзнаха.

Емили протегна ръка, за да стегне конеца и след това го скъса на две със зъби.

– Брат ви още вярва, че баща ми е отговорен. Вие променихте ли мнението си?

– Не, както казах, баща ви може и да ме мрази от дъното на душата си, но никога не би поставил живота ви в опасност.

Забеляза как на лицето ѝ се изписа удоволствие при тези негови думи и това му причини много повече задоволство, отколкото трябваше.

– Имате ли представа кой би могъл да е? –попита тя, докато изваждаше друг конец с различен цвят. Сложи го в устата си и го навлажни, а после го вдяна в иглата.