Рицарят тамплиер: Рицар на Храма

Улвхилде изглеждаше като ударена от гръм. Тя седеше съвсем бледа, с изправен гръб и внезапно напълно изтрезняла. Макар и да не беше толкова схватлива, колкото двете си по-възрастни приятелки, тя също можеше да разбере смисъла на казаното. То означаваше, че животът й щеше да се промени като с магия. Следващото, което тя си помисли, беше, че в такъв случай ще трябва да напусне скъпата си приятелка Сесилия Роса, и в този миг очите й се напълниха със сълзи.

— Никога няма да те оставя сама тук с вещицата Рикиса, особено сега, когато сестра Леонор… — изхълца Улвхилде, но веднага беше прекъсната от Сесилия Роса, която сложи пръст на устните си в знак на предупреждение, бързо се премести до нея на масата и я взе в прегръдките си.

— Тихо, тихо, мила ми приятелко — успокояваше я Сесилия Роса. — Не забравяй, че веднъж се разделих с моята скъпа приятелка Сесилия Бланка по същия начин, а ето, че сега пак всички сме седнали заедно като добри приятели. Помни също, че когато се видим там навън, ние ще сме по-млади отколкото е сестра Леонор сега. И между другото, не говори повече за това пред кралицата.

В този момент Сесилия Бланка се изкашля иронично и вдигна очи към тавана все едно искаше да покаже, че може би вече е разбрала предостатъчно, извини се и тръгна към собствените си стаи на долния етаж, за да донесе, както сама каза, малко дрънкулки.

Докато я нямаше, Сесилия Роса погали Улвхилде по косата и врата, защото момичето беше започнало да плаче.

— Знам как се чувстваш в момента, Улвхилде — прошепна Сесилия Роса. — Чувствала съм се по същия начин като теб. В деня, в който разбрах, че Сесилия Бланка ще се махне от това забравено от Бога място, плаках от щастие за нея, но също и от скръб, че ще остана сама за време, което тогава ми се струваше цяла вечност. Но това време вече не е никаква вечност, Улвхилде. То е дълго, но не по-дълго от това, което човек може да си представи пред себе си и да види края му.