![Колекционерът на татуировки [calibre 2.42.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/1/2/6/kolekcionert-na-tatuirovki-calibre-2-42-0-download.jpg)
Колекционерът на татуировки [calibre 2.42.0]
- Автор: Дивер Джеффри
- Серия: Линкълн Райм #11
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Колекционерът на татуировки [calibre 2.42.0]». Краткое содержание книги:
- Убиецът има татуировка на ръката. Дракон или друго такова създание. В червено. Това говори ли ви нещо?
Жената с пернатата змия поклати глава:
- Не. След онази книга, след онова фентъзи, много хора искат дракони. Имитации. Без особен смисъл, доколкото мога да преценя.
- Знаете ли нещо съществено за татуировка на думата „втория“? И „четирийсет“? Означават ли нещо в света на кожната живопис?
- Не, доколкото ми е известно.
Той ѝ показа снимки на татуировките.
- Хъм. Готически шрифт. Това е трудно за изпълнение. И раните, подутото - това заради отровата ли е?
- Да.
- Е, ако оставим другото настрана, той е добър. Много добър.
- И е работил бързо. Направил е тези за десет-петнайсет минути.
- Наистина ли? - изненада се тя. - И скарификацията ли? Лъкатушещата рамка?
- Всичко за десет-петнайсет минути. Това или стилът подсказват ли ви кой може да е бил?
- Не... Но не виждам очертания.
- Ти-Ти каза, че е използвал кръвна линия. Свободен рисунък.
- В такъв случай никой, когото познавам, не би могъл да го направи за петнайсет минути. Познавам всички талантливи татуировчици в града. Този е адски добър.
- Ти-Ти каза, че не е тукашен, но нямаше представа откъде може да е.
- В района този шрифт не се използва много. Но не мога да кажа дали не е на мода в Олбани или Норуок, или Трентън. Моите клиенти са предимно от Долен Манхатън.
- Платил ви е в брой за иглите, нали?
Какъв смисъл имаше изобщо да пита?
- Да, в брой.
- Някакъв шанс все още да пазите банкнотите, които ви е дал? За отпечатъци.
- Не, но дори да ги пазех, нямаше да ви послужат. Носеше ръкавици.
Естествено...
- Стори ми се странно - добави Томсън. - Но не твърде странно, за да бъде подозрително.
Позьори.
- Каза ли нещо?
- На мен ли? Не. Само поиска игли.
Селито се хвана за първото изречение:
- Обаче?
- Когато си тръгваше, някой му се обади на мобилния. След като го обслужих, бях влязла в задната стаичка и докато отиваше към вратата, чух да казва: „Да, Белведере.“ И после мисля, че каза: „адрес“. Така поне ми се стори. И добави нещо като „бела дона“ или подобно.
Селито започна всичко това. Накрая - стандартния въпрос:
- Сещате ли се още нещо?
- Не, съжалявам.
Стандартният отговор. Но преди да го даде, жената поне се замисли и наистина се опита да си спомни нещо.
Той ѝ благодари и след като погледна за последен път Кецалкуатъл на гърдите ѝ, излезе отново навън и се обади на Райм, за да му каже да не се радва предварително, но че може би имат следа.
35.
Отлична тренировка.
Докато се връщаше от фитнеса към апартамента си на Източна петдесет и втора улица, за да вземе колата си, Брейдън Алигзандър броеше коремните преси, които бе направил. Отказа се след стотната.
Броеше ги, точно така. Самите коремни преси? Бяха много. Не можеше да ги преброи.
Алигзандър водеше заседнал живот - беше програмист за голяма инвестиционна фирма (при това такава, която не беше разследвана от прокуратурата). Затова трийсет и седем годишният мъж бе решен да поддържа добра физическа форма, въпреки че по осем часа на ден не мърдаше от компютъра - плюс един час пътуване до и от Джърси, където се намираше главният офис на фирмата.
И вдиганията за бицепс. С петнайсеткилограмови гирички? Може би двеста. Мамка му, усещаше напрежението. Утре трябваше по-леко. Не беше необходимо да блъска толкова. Постоянството беше по-важно. Всеки ден той отиваше пеша от апартамента си до фитнесклуба на Шесто Авеню. Всеки ден велоергометър, вдигане на гирички, клякания и да, коремни, коремни, коремни... Колко, сто и петдесет?
Вероятно.
Погледна се в огледалото и си помисли, че теглото е добре. Но кожата му изглеждаше твърде бледа. Не беше добре това. Скоро щеше да заведе семейството на някой остров. Може би след Деня на благодарността. Пък и как няма да изглеждаш болнав в такъв ден? Снеговалежът беше спрял, но светлината беше бледа и анемична. Дори вече му се искаше да се връща на компютъра. Там се чувстваше уютно - в този свят, в който можеше да общува с когото си поиска освен с жена си.
Днес имаше още нещо, за което нямаше търпение. Щеше да отиде у брат си в Парамъс, за да вземе един велосипед. Джоуи си беше купил нов маунтинбайк и даваше стария на сина на Алигзандър. Момчето адски се вълнуваше и на два пъти му праща есемес от училище, за да пита „как вървят нещата“.