Колекционерът на татуировки [calibre 2.42.0]

-      Коя дума?

Били реши, че това е правилният въпрос, който може да за­даде и който няма да възбуди гнева на Мечока, макар да засяга­ше очевидно деликатна тема.

-      „Хората-къртици“ - изръмжа оня. - В книгата. За нас, ко­ито живеем тук. Хиляди хора. Повечето сме бездомници. Жи­веем в тунелите и подлезите. Той ни нарече „хора-къртици“. На нас не ни харесва да ни викат така.

-      На никого не би му харесало. Не, не съм водил никого тук. И не познавам Джулиан.

Бръсначът проблесна дори на оскъдната светлина - беше поддържан с любов. Това бе съкровището на Мечока и сега Били разбра гладкото избръсване, което не беше много разпрос­транено сред бездомниците.

-      Това хич не ни кефи - да ни наричат къртици - продължи другият, сякаш бе забравил, че го е казал вече. - Аз съм човек като теб и мен.

Е, това изречение не беше много смислено, но Били кимна в съгласие въпреки чувството, че ще повърне.

- Да, наистина. Виж какво, Нейтън, аз не познавам Джулиан. Тук съм, за да проверя тунелите. За безопасност, сещаш ли се?

Мечока се втренчи в него.

-      Разбира се, че ще кажеш така. Обаче защо да ти вярвам, защо, защо, защо? - Думите се сляха в ръмжене.

-      Не си длъжен да ми вярваш, но това е истината.

Били си помисли, че наистина ще умре сега. Замисли се за хората, които обичаше.

ЕЛА

ЛИAM

Започна да се моли.

Мечока (не Къртица) го сграбчи по-силно. Бръсначът не по­мръдваше.

-      Знаеш ли, някои от нас не живеят тук по свой избор. Ние не искаме да живеем тук. Не ти ли е хрумвало? Предпочитаме да имаме собствени домове в Уестчестър. Някои от нас предпо­читат да имат жена, която да чукат всеки четвъртък вечер и да я карат при тъстовете си в хубавите пролетни дни. Но нещата не стават така, както сме планирали, нали?

-      Не, не стават, Нейтън. Така е.

И Били, отчаяно опитващ се да установи някаква близост с Мечока, почти му разказа за трагедиите, сполетели родителите му и Хубавото момиче. Обаче не. Човек няма нужда от Запове­дите на модификацията, за да му напомнят да не прави глупости.

-      Не съм дошъл да помагам на журналисти да пишат за вас. Дошъл съм, за да се уверя, че тунелите няма да се срутят и че няма изтичане на вода или газ - каза и посочи тръбите, преми­наващи по тавана на тунела.

-      Какво е това? - попита Нейтън, като подръпна ръкава му; гледаше стоножката със захласнато изражение като на малко дете.

-      Татуировка.

-      Аха. Хубава е. Доста е добра.

Мечока отдръпна малко бръснача. Но не го сгъна. Боже, дланта му беше огромна.

- Това ми е хоби.

-      Ти ли си я правил? Сам ли се татуира?

-      Да, сам. Не е толкова трудно. Харесва ли ти?

- Ами... да.

-      Мога да ти направя татуировка, Нейтън. Ако ти обещая, ще махнеш ли бръснача от гърлото ми?

-      Каква татуировка?

-      Каквато поискаш.

-      Няма да се кача горе - заяви Мечока, сякаш Били му пред­лагаше да се разходят из вътрешността на ядрен реактор.