![Колекционерът на татуировки [calibre 2.42.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/1/2/6/kolekcionert-na-tatuirovki-calibre-2-42-0-download.jpg)
Колекционерът на татуировки [calibre 2.42.0]
- Автор: Дивер Джеффри
- Серия: Линкълн Райм #11
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Колекционерът на татуировки [calibre 2.42.0]». Краткое содержание книги:
- Няма нужда да се качваме. Мога да те татуирам тук. Искаш ли?
- Ами... може.
Били кимна към раницата си:
- Нося си машинката. Татуировките са ми хоби. Ще ти направя една. А мога да ти дам и някакви кинти. Искаш ли и дрехи? Само махни бръснача и ме пусни.
Леле, тоя тип бе адски силен. Как можеше да е толкова як човек, който живее в тунелите? Нейтън можеше да го убие с голи ръце, дори не му трябваше бръсначът.
Мъжагата сбърчи вежди.
Размърда пръсти и стисна по-силно бръснача. Острието се движеше насечено и неравномерно като изреченията на Мечока.
- Нейтън?
Мъжагата не отговори.
- Нейтън, изобщо нямах представа, че това е твоя територия. Само си вършех работата, проверявах тръбите, клапите и такива неща. Искам да е безопасно за хората тук долу.
Острието потрепери.
Мечока вдиша дълбоко и се втренчи в стоножката. В червеното мастило. В лицето, челюстите и членчетата на тялото.
В безстрастните очи.
- Нейтън? - прошепна Били. - Татуировка. Искаш ли татуировка?
Защото къде другаде ще срещнеш служител от поддръжката на инфраструктурата, който си носи машинка „Американ Ий- гъл“ и татуира всеки, когото си хареса?
- Ще ти направя най-хубавата си татуировка. Искаш ли? Като подарък. Ще ти дам пари и дрехи, а? Сто кинта.
- Няма ли да боли?
- Малко щипе. Но не много силно. Хайде сега да си взема раницата. Там са парите и дрехите. И машинката за татуиране. Може ли да си взема раницата?
- Може - прошепна Нейтън.
Били придърпа раницата и извади частите на машинката.
- Можеш да седнеш тук. Става ли?
Бръсначът не беше далеч и все още бе отворен. Всеки момент Бог или Сатаната, или духът на Ейбрахам Линкълн можеше да каже на Нейтън да убие натрапника. Били се движеше много бавно.
Хъм... Нейтън май наистина получаваше телеграми отгоре.
Изкиска се и изръмжа неразбираема поредица от срички.
Най-сетне седна с кръстосани крака и се ухили:
- Добре. Ще седя тук. Татуирай ме.
Били също клекна и едва тогава дишането му се нормализира и пулсът му се позабави.
Под бдителния поглед на Нейтън бавно сглоби машинката. Извади няколко шишенца и ги остави на земята. Провери машинката. Тя избръмча.
- Само внимавай - предупреди заплашително Мечока, като леко вдигна острието.
- Какво?
- Само не къртица. Да не ми татуираш къртица.
- Няма да ти татуирам къртица, Нейтън. Обещавам.
Мечока сгъна бръснача и го прибра.
34.
- Не ги наричаме „пушки“.
- Да, да, знам. Забравих. Исках да кажа „машинка“. Татуировъчна машинка - оправда се Лон Селито.
- И предпочитаме „кожна живопис“ или „изкуство“. „Татуировка“ носи културна натовареност, която не ми харесва.
Миньонката, чиято кожа бе покрита с татуировки (или кожна живопис), се втренчи в Селито над изрядния стъклен щанд, в който бяха грижливо подредени различни пакети с игли, части за татуировъчни машинки (не „пушки“), книги, комплекти с шаблони, водоразтворими маркери с всякакви цветове. „Първо рисувай, после татуирай“ - предупреждаваше един надпис.
Студиото беше безупречно чисто като това на Ти-Ти Гордън. Явно лицензираните татуировчици много сериозно държаха на стерилността. Човек дори оставаше с впечатлението, че жената излизаше от помещението, ако се наложеше да кихне.
Името ѝ беше Ан Томсън и беше собственичка на Студио за модификации „Фам Фатал“. Около трийсетте, с къса тъмна коса и само една стилна обеца на носа, тя дори можеше да се нарече красива. Отчасти това се дължеше на четирицветните татуировки, добре де - кожна живопис - на гърдите, врата и ръцете ѝ. Едната - на гърдите - бе комбинация от змия и птица. Смътно напомняше на Селито за една рисунка, която бе видял няколко пъти по време на почивката си в Мексико - някакъв религиозен символ. На врата ѝ бяха изобразени някои от съзвездията - не само звездите, а и животните, които са дали имената им. Рак, Скорпион, Телец. И когато тя се обърна за момент, Селито видя две ярки червени обувки на рамото ѝ. Изглеждаха като истински. Дороти, моето хубаво момиченце...
„Майната му на изкуството, Линк. Ето това мисля за изкуството.“
Но не и за това. Селито харесваше тези рисунки. Много му харесваха. Те сякаш се движеха, увеличаваха се, свиваха се. Бяха като триизмерни. Как, по дяволите, ставаше така? Имаше чувството, че гледа живи рисунки. Или някакво съвсем различно същество - нещо, което не беше човек, а нещо повече от човек. Това му напомни за компютърните игри, които синът му играеше преди няколко години като тийнейджър. Веднъж Селито погледна над рамото на детето и попита: