Песента на Сузана
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #6
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Песента на Сузана». Краткое содержание книги:
За да роди „мъничето“ си, майката-демон Мия обсебва тялото на Сузана Дийн и използва силата на Черната тринайсетица да се върне в Ню Йорк през лятото на 1999 година. Градът е непознат на Сузана… и ужасяващ за „ничията дъщеря“, с която тя споделя тялото и съзнанието си.
За да оцелее Кулата, трябва да бъде спасена Сузана и да се попречи на „Сомбра Корпорейшън“ да отнеме от Калвин Тауър празния парцел с розата.
Докато Джейк, отец Калахан и Ко се опитват да предпазят Сузана от смъртта, която я очаква в „Дикси Пиг“, с помощта на магията Роланд и Еди се пренасят в Мейн през лятото на 1977 година. Попадат в свят, който не само е реален, но и много опасен. Освен това там живее авторът на книгата „Сейлъмс Лот“, който е смаян от появата им, както те — от срещата с него…
Еди го изгледа недоумяващо.
— Тъй или иначе ще трябва да будуваме до изгрев слънце — отбеляза Стрелеца. — По-добре да запълним с нещо времето си.
И така, те започнаха да играят на „Вижте ме“ и Росалита печелеше ръка след ръка, прибавяйки все повече точки към своята колонка върху плочата, където отбелязваха резултата, ала както забеляза Джейк, жената нито се усмихваше, нито се радваше. Лицето и си остана безизразно по време на цялата игра. Момчето се изкуши да използва дарбата си, обаче си помисли, че едва ли е редно да я прилага при подобни обстоятелства. Имаше чувството, че ако надзърне в картите на Роса, щеше да бъде все едно да я шпионира как се съблича. Или да гледа, докато тя и Роланд правят любов.
Въпреки това, докато играта продължаваше и североизточният хоризонт постепенно започна да изсветлява, Джейк си помисли, че знае за какво си мисли икономката, понеже и той самият си мислеше за същото. Умовете на всички бяха погълнати от последните два Лъча — и от това какво ли щеше да се случи с тях отсега нататък.
Щяха да треперят в очакване единият или двата да рухнат. Независимо дали техният ка-тет щеше да преследва Сузана, дали Роса щеше да приготвя вечерята си, или Бен Слайтман щеше да оплаква мъртвия си син в ранчото на Вон Айзенхарт — всички те щяха да си мислят за едно и също нещо. Как само два от шестте Лъча, крепящи Тъмната кула, са останали и как Разрушителите се трудят неуморно ден и нощ, прояждайки сърцевината им, опитвайки се да ги унищожат.
Колко ли време щеше да мине, преди всичко да свърши? И как точно щеше да свърши? Щяха ли да чуят оглушителния грохот на огромните тъмносиви камъни, докато се сгромолясват? Щяха ли небесата да се разкъсат като тънък плат, изсипвайки върху тях чудовищните същества, които обитаваха в мрака на тодаша! Щяха ли да имат време да изкрещят? Щеше ли да има задгробен живот, или дори Раят и Адът щяха да бъдат напълно заличени от сгромолясването на Тъмната кула?
Джейк погледна към Роланд и му изпрати най-ясната мисъл, на която бе способен:
„Роланд, помогни ни!“
Отговорът дойде веднага, изпълвайки съзнанието му с вледеняваща утеха (ала в крайна сметка ледената утеха бе къде-къде по-добра от никаквата):
„Стига да мога.“
— Вижте ме — каза Росалита и сложи картите си на масата. Бе успяла да подреди жезлите и беше събрала висшата колода, а на картата най-отгоре се виждаше Мадам Смърт.
Втора станса
ПРОДЪЛЖИТЕЛНОСТТА НА МАГИЯТА
ЕДНО
Нямаше защо да се тревожат дали манихейците ще дойдат или не. Хенчик, намусен както винаги, се появи с четирийсетина мъже на градския площад, откъдето трябваше да потеглят. Старецът увери Роланд, че те ще бъдат достатъчно, за да отворят Неоткритата врата, ако тя изобщо можеше да бъде отворена сега, след като „тъмното кълбо“ го нямаше. Водачът на манихейците не изрече никакво извинение, задето идеше с по-малък брой мъже от обещаното, ала доста често подръпваше брадата си. От време на време и с двете си ръце.
— Имаш ли представа защо прави това, татко? — обърна се Джейк към Калахан, който седеше до него в последната кола. Хората на Хенчик се клатушкаха на изток в дузина от своите каруци, а зад тях трополеше двуколка, цялата покрита с бяло платнище, теглена от две магарета албиноси с уродливо дълги уши и розови очи. На капрата на това странно превозно средство, което приличаше на Джейк на огромна количка за пуканки, седеше Хенчик — сам и умислен, подръпващ дългата си бяла брада.
— Мисля, че прави това, защото е смутен — отговори Калахан.
— Не виждам защо. Изненадан съм, че толкова много дойдоха след Лъчетръса снощи.
— Това, което е научил той, след като земята се разтресе, е, че някои от хората му се боят повече от тези неща, отколкото от него. И поради тази причина надали е особено щастлив, особено след като заради тях е нарушил обещанието си. И то не какво да е обещание, а такова, което е направил пред вашия дин. Достойнството му страда. — След това, без да промени тона или интонацията си, подлъгвайки го да даде отговор на въпрос, за който в друг случай Джейк би си премълчал, отецът попита:
— Значи вашата девойка е жива, а?
— Да, но в момента е обхва… — започна момчето, после прикри устата си с ръка и изгледа обвинително събеседника си. Пред тях на капрата на бялата двуколка Хенчик внезапно се озърна, като че ли изведнъж бяха повишили тон и се караха. Калахан се зачуди дали всички в тази проклета история нямаха някакви свръхестествени дарби… всички, с изключение на него.