Песента на Сузана
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #6
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Песента на Сузана». Краткое содержание книги:
За да роди „мъничето“ си, майката-демон Мия обсебва тялото на Сузана Дийн и използва силата на Черната тринайсетица да се върне в Ню Йорк през лятото на 1999 година. Градът е непознат на Сузана… и ужасяващ за „ничията дъщеря“, с която тя споделя тялото и съзнанието си.
За да оцелее Кулата, трябва да бъде спасена Сузана и да се попречи на „Сомбра Корпорейшън“ да отнеме от Калвин Тауър празния парцел с розата.
Докато Джейк, отец Калахан и Ко се опитват да предпазят Сузана от смъртта, която я очаква в „Дикси Пиг“, с помощта на магията Роланд и Еди се пренасят в Мейн през лятото на 1977 година. Попадат в свят, който не само е реален, но и много опасен. Освен това там живее авторът на книгата „Сейлъмс Лот“, който е смаян от появата им, както те — от срещата с него…
ДВЕ
Хенчик и Кантаб се отправиха към Манихейска Кала, за да разкажат на събралите се (които бяха предимно старци, и то все мъже) за случилото се през деня и да ги уведомят за отплатата, поискана от стрелците. Роланд отиде с Роса в нейната барака. Тя се издигаше на склона на хълма, до един нужник, който някога беше чист и поддържан, а сега бе целият в развалини. Вътре в него като безполезен страж лежаха останките от онова, което преди беше Анди, многофункционалният Робот вестоносец. Росалита бавно разсъблече Стрелеца, докато той не остана гол-голеничък. Тогава легна до него и втри в кожата му специални масла — котешко масло за раните му и мек, подобен на крем, благоуханен мехлем за по-чувствителните части от тялото му. После се любиха. Достигнаха кулминацията едновременно (нищо повече от обикновена физиологична случайност, която глупаците приемат за нещо съдбовно) и се заслушаха в пукота на фойерверките и ликуващите викове на хората, насъбрани се на градския площад на Кала, по-голямата част, от които вече се бяха напили от радост.
— Спи — рече тя. — Утре няма да те видя повече. Нито аз, нито пък Айзенхарт, Овърхолсър или който и да било от Кала.
— Да не би да си имала видение? — попита Роланд. Говореше спокойно, даже развеселено, ала дори когато се намираше дълбоко в пламналите и недра, мисълта за Сузана не спираше да го терзае — една от неговия ка-тет, изчезнала без следа. Това бе напълно достатъчно да го лиши от покоя, от който имаше нужда.
— Не — отвърна жената, — ала от време на време имам предчувствия като всяка друга жена, особено, когато нейният мъж се готви да си тръгне.
— Така ли ме възприемаш? Като твой мъж?
Погледът и беше едновременно свенлив и непоколебим.
— За краткото време, през което си тук, да, така мисля. Или може би греша, Роланд?
Той веднага поклати глава. Беше хубаво да бъдеш отново нечий мъж, макар и за кратко. Росалита видя реакцията му и изражението и се смекчи.
— Срещата ни беше добра, Роланд. Срещата ни в Кала беше добра — рече тя и го погали по бузата.
— Така е, жено.
Тя докосна чуканчетата на пръстите му, после ръката и се премести върху дясното му бедро.
— Как са бележките ти?
Роланд не можеше да я излъже.
— Зле.
Жената кимна и хвана лявата му ръка, която бе успял да опази от подобните на омари чудовища.
— Ами тук? Тук боли ли те?
— Не — рече Стрелеца, ала усещаше дълбоко скритата болка. Тя дебнеше притаена, очаквайки своя час, за да го прободе. Онова, което Росалита бе нарекла „сухо разкривяване“.
— Роланд! — продума икономката на татко Калахан.
— Да?
Изгледа го спокойно. Продължаваше да държи лявата му ръка, да я докосва нежно, да извлича тайните и.
— Довърши делото си колкото е възможно по-скоро.
— Това ли е твоят съвет?
— Да, миличък. Довърши онова, с което си се захванал, преди то да те довърши.
ТРИ
Еди остана на задната веранда на къщата на някогашния свещеник, докато не настъпи полунощ и онова, което местните хора впоследствие нарекоха „Денят на битката при Източния път“, не стана част от историята (след което навярно щеше да се превърне в мит…, ако предположим, че светът оцелееше достатъчно дълго това да се случи). Веселбата в града ставаше все по-шумна и необуздана и Еди се запита кога ли празнуващите ще запалят главната улица? Обаче пукаше ли му изобщо за това? Ни най-малко, благодаря, вие също сте добре дошли. Докато Роланд, Сузана, Джейк, Еди и трите жени — Сестрите на Оризия, както се наричаха — се възправяха срещу Вълците, останалите жители на Кала се бяха сврели в домовете си и оризовите ниви край речния бряг. Въпреки това младият мъж бе сигурен, че само след десетина години — а може би и пет! — те щяха да разказват помежду си как един есенен ден са се осмелили да се опълчат срещу Вълците, борейки се рамо до рамо със стрелците.
Не беше честно и част от него прекрасно знаеше това, обаче никога досега не се бе чувствал толкова безпомощен, толкова отчаян и толкова незначителен. Не спираше да си повтаря, че не трябва да мисли за Сузана, да се чуди къде ли се намира сега и дали демоничното и дете се е родило, и въпреки всичко тя не му излизаше от ума. Жена му бе отишла в Ню Йорк — поне в това бе абсолютно сигурен. Ала кога? Дали хората се возеха във файтони, окичени с газени фенери, или се носеха насам-натам в антигравитационни таксита, управлявани от роботи на „Норт Сентрал Позитроникс“? Беше ли жива изобщо? Би избягал от тази мисъл, стига да можеше, но понякога съзнанието беше толкова жестоко. Пред очите му непрестанно изникваше следната картина — Сузана лежи в канавката нейде в Азбучния град със свастика, изрязана на челото, а на врата и виси табелка с надпис: „ПОЗДРАВИ ОТ ПРИЯТЕЛИТЕ ТИ В ОКСФОРД“.