Чародейката

нямаше да се роди, преди потъването на острова. Древният се мъчеше да

овладее кораба. Скатах бе стиснала ръце зад себе си и отказваше да се вкопчи в

облегалката. Също така отчаяно се опитваше да не повърне.

– Мога ли да помогна с нещо? – попита тя.

Прометей изсумтя.

– Управлявала ли си някога рукма вимана?

– Карала съм една по-малка... много отдавна – призна Скатах.

– Колко отдавна? – попита Прометей.

– Трудно ми е да кажа. Десетина хиляди години, плюс-минус един век.

– Значи не можеш да ми помогнеш.

– Защо, технологията променила ли се е? – попита тя.

Уилям Шекспир седеше в дясната част на кораба, близо до едрия Сарацински

рицар Паламед. Английският безсмъртен погледна Скатах, а яркосините му очи

изглеждаха огромни зад твърде големите очила.

– Знаеш ли, аз съм любопитен човек – каза той. – Някои биха казали, че си пъхам

носа навсякъде.

Тя кимна.

– Това винаги е бил най-големият ми недостатък... и най-голямата ми сила. – Той

се усмихна, показвайки развалените си зъби. – Открил съм, че научаваш много

повече, като задаваш въпроси.

– Просто задай въпроса – промърмори Паламед.

Шекспир не му обърна внимание.

– Опитът ме е научил, че има някои въпроси, които никога не бива да задаваш. –

Той посочи към червения кръгъл символ, който премигваше върху малкото

работещи екрани. – Но мисля, че наистина ми се иска да знам какво означава това.

Паламед се изсмя гръмко.

– Аз мога да ти отговоря, Уилям. Не съм специалист по древните езици, но опитът

ми говори, че ако нещо е червено и премигва, това означава проблем.

– Колко голям проблем? – попита Шекспир.

– Означава, че трябва да напуснем кораба – отвърна Прометей. – Но не му

обръщай чак толкова внимание. Тези стари кораби непрекъснато пускат разни

предупреждения.

Лявото крило се наклони и те чуха как нещо избумтя и изстърга по дъното на

виманата.

Жана д‘Арк се размърда в седалката си, за да погледне през един от счупените

илюминатори по левия борд. Корабът се плъзгаше по върховете на дърветата,

оставяйки след себе си диря от завихрени листа и скършени клони. Тя хвърли кос

поглед към съпруга си и повдигна тънката си като молив вежда в безмълвен

въпрос.

Граф Сен Жермен сви рамена.

– Аз твърдо вярвам, че човек трябва да се тревожи само за неща, над които има

някакъв контрол – каза той на френски. – А ние нямаме контрол над този кораб;

следователно не бива да се тревожим.

– Много философско – промърмори Жана.

– Много практично – сви рамена Сен Жермен. – Кое е най-лошото, което може да

се случи?

– Да катастрофираме и да умрем – предположи тя.

– И ще умрем заедно. – Той се усмихна леко. – Бих предпочел така. Не искам да

живея на този свят – или на който и да било друг свят – без теб.

Жана протегна ръка и мъжът я хвана.

– Защо ми трябваше толкова време, за да се омъжа за теб?

– Защото ме смяташе за надут, невеж, глупав, опасен самохвалко.