Чародейката

дребни клечковидни букви.

– Къде сме, Джош? – прошепна Софи.

Брат £ поклати глава.

– Не къде... кога – промърмори той. – Виманите принадлежат към най-старите

митове.

Горната част на овала беззвучно се отвори и стените на кораба се прибраха,

разкривайки ослепително бялата му вътрешност.

В отвора се появиха мъж и жена.

Бяха високи и слаби, със силно загоряла кожа. И двамата носеха бели керамични

брони с гравирани на тях шарки, пиктограми и йероглифи на десетки езици. Косата

на жената бе късо подстригана, а черепът на мъжа бе гладко обръснат. Очите им

бяха яркосини, а когато се усмихнаха, се видя, че зъбите им са малки и идеално

бели, с изключение на кучешките, които изглеждаха неестествено дълги и остри.

Хванати ръка за ръка, те слязоха от виманата и тръгнаха по тревата. Стъклените и

гумени цветя се топяха на капки под нозете им.

Софи и Джош несъзнателно отстъпиха, присвивайки очи срещу ниското слънце и

заслепяващите отблясъци в броните на двойката, като се опитваха да различат

чертите им. В тях имаше нещо ужасно познато...

Изведнъж Дий ахна и се сви на земята, мъчейки се да изглежда колкото се може

по-малък.

– Господари – каза той. – Простете ми.

Двамата не му обърнаха внимание. Те продължиха напред, взирайки се

настойчиво в близнаците, докато главите им не затъмниха слънцето и лицата им не

се разкриха сред ореол от светлина.

– Софи – каза мъжът, а яркосините му очи блестяха от радост.

– Джош – добави жената, клатейки леко глава, и устните £ се извиха в усмивка. –

Чакахме ви.

– Мамо? Татко? – изрекоха едновременно близнаците. Направиха още една

крачка назад, объркани и уплашени.

Двойката се поклони тържествено.

– На това място ни наричат Изида и Озирис. Добре дошли на Дану Талис, деца. –

Те протегнаха ръце. – Добре дошли у дома.

Близнаците се спогледаха, ококорени от страх и объркване. Софи посегна и

стисна ръката на брат си. Въпреки изминалата седмица на невероятни разкрития,

това бе почти прекалено много за възприемане. Тя се опита да оформи някакви

думи и да зададе въпроси, но устата £ бе пресъхнала и усещаше езика си дебел и

подпухнал.

Джош продължаваше да мести поглед от баща си към майка си и обратно,

опитвайки се да проумее това, което виждаше. Двойката приличаше досущ на

неговите родители, Ричард и Сара Нюман. И гласовете им звучаха като техните,

само че родителите му бяха в Юта... беше говорил с баща си само преди няколко

дена. Обсъждаха един рогат динозавър от кредния период.

– Знам, че ви е трудно да го приемете – усмихна се Ричард Нюман-Озирис.

– Но повярвайте ни – каза Сара-Изида, – всичко ще си дойде на мястото. –

Гласът £ бе окуражителен, докато се усмихваше на момчето и момичето. – Целият

ви живот досега е водил към този момент. Това, деца, е вашата съдба. Това е

вашият миг. А какво сме казвали винаги за мига? – попита тя усмихнато.