Чародейката

увиснеш неподвижно във въздуха, можем да се спуснем по въжета.

– Погледни пак, Барде. Виждаш ли земята? Тези секвои са високи над сто и

петдесет метра. А дори и да успееш да стигнеш до земята невредим, съмнявам се,

че ще изминеш повече от няколко крачки, преди нещо със зъби и нокти да те изяде.

Ако пък имаш невероятно лош късмет, горските паяци ще те спипат първи и ще

снесат яйцата си в теб.

– И защо това се смята за невероятно лош късмет?

– Защото ще си още жив, когато яйцата се излюпят.

– Това е може би най-отвратителното нещо, което съм чувал – промърмори

Шекспир. Извади листче хартия и молив. – Трябва да си го запиша.

Три огромни, подобни на лешояд, създания излетяха от гигантски гнезда в клоните

на дърветата и се понесоха редом с виманата. Скатах отпусна ръце върху

мечовете си, макар да знаеше, че ако тварите ги нападнат, не би могла да стори

нищо.

– Изглеждат ми гладни – каза Сен Жермен, като се наведе през Жана, за да

погледне навън.

– Те винаги са гладни – рече Прометей. – А от тази страна има още.

– Опасни ли са? – попита Сянката.

– Те са мършояди – отвърна Прометей. – Чакат да се разбием, за да могат да

изядат останките ни.

– Значи очакват да се разбием? – Скатах наблюдаваше огромните птици.

Приличаха на кондори, макар че бяха три пъти по-едри от всеки кондор, който бе

виждала някога.

– Знаят, че рано или късно всяка вимана се разбива – каза Прометей. – През

поколенията са видели твърде много катастрофи и това знание вече им е вродено.

Изведнъж стъкленият екран пред Древния почерня, а после постепенно всички

други пулсиращи в червено екрани угаснаха, с изключение на един.

– Дръжте се! – извика Прометей. – Сложете коланите! – Дръпна лоста назад и

рукма виманата се устреми нагоре в небето с виещи двигатели. Целият кораб

завибрира отново и всичко, което не бе прикрепено, полетя с трясък към задния му

край. Докато виманата се издигаше все по-високо и по-високо, рехавите бели

облаци станаха дебели и плътни, потопявайки кабината в полумрак, а по

прозорците изведнъж потекоха криволичещи струйки дъжд. Температурата спадна

рязко и всичко се покри с миниатюрни водни капчици. Единственият работещ екран

къпеше вътрешността на кораба в алено, редуващо се с черно.

Скатах се хвърли в едно кресло, което не бе пригодено за човешко тяло, и стисна

подлакътниците толкова силно, че древната кожа се напука.

– Мислех, че отиваме надолу!

– Ще ни издигне колкото се може по-нагоре – изсумтя Древният. Широкото му

лице лъщеше от пот, която изглеждаше като кръв в светлината от екрана, а

червената му коса бе полепнала към черепа.

– Нагоре ли? – Гласът на Скатах прозвуча пискливо. Тя преглътна и опита пак. –

Нагоре ли? – повтори, този път с нормалния си глас. – Защо нагоре?

– За да можем, когато двигателят откаже, да преминем към плъзгане – отвърна

Прометей.