Ва банк (Втора част на Пеперудата)
- Автор: Шаррьер Анри
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вера Джамбазова
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Ва банк (Втора част на Пеперудата)». Краткое содержание книги:
Така изглеждаше работата в хотела откъм веселата й страна, но бързам да кажа, че ние не живеехме на някаква изолирана планета. Живеехме във Венецуела и зависехме от икономическите и политическите промени в страната. След 1948 година политическият живот стана доста бурен. Калиегос и Бетанкур държеха властта от 1945 г. насам. Това беше първият опит за установяване на демократично управление в историята на Венецуела. На 13 ноември 1948 г. — едва три месеца, откак двамата с Рита си поставихме за цел да купим хотела, един майор — Томас Мендоса, има наглостта да направи сам опит за преврат. Провали се. На 24-и същия месец благодарение на часовникарски точен удар военните взеха властта почти безкръвно. Президентът на републиката и виден писател Калиегос беше принуден да се оттегли. Политическият лъв Бетанкур поиска убежище в посолството на Колумбия.
Ние в Маракаибо преживяхме няколко напрегнати часа. В един миг чухме екзалтиран глас да крещи по радиото: „Работници, излезте на улицата! Искат да ви отнемат свободата, да закрият синдикатите, да ви наложат със сила една военна диктатура! Излезте да завземете площадите и…“ Щрак! Микрофонът внезапно млъкна и след малко прозвуча спокоен сериозен глас: „Граждани! Въоръжените сили отнеха властта от хората, в чиито ръце я бяха поверили след свалянето на генерал Медина, защото те не съумяха да я използват за вашето благо. Не се страхувайте, ние гарантираме живота и собствеността на всички без изключение. Да живее армията! Да живее революцията!“
Това е всичко, което аз лично разбрах от тази безкръвна революция. На следващия ден се събудихме и прочетохме във вестниците състава на тричленната военната хунта: генералите Делгадо Чалбод, президент, Перес Хименес и Льовера Паес.
В началото се бояхме да не би новият режим да ни отнеме свободите, гарантирани от предишния. Нищо такова не се случи. Животът си продължи постарому, само дето ключовите държавни постове бяха дадени на военни. Две години по-късно убиха Делгадо Чалбод. Мръсна история, за която и до днес съществуват две противоположни версии. Първата е, че е имало заговор да бъдат избити и тримата, но само той го е отнесъл. Втората — че единият или двамата останали генерали са организирали убийството. Истината така и не излезе наяве. Убиецът загина на място от пушечен изстрел, докато полицията го преместваше от един затвор в друг. Така най-сигурно му запушиха устата за нежелани разкрития. Силният човек в правителството стана Перес Хименес, който през 1952 г. беше официално обявен за диктатор.
Нашето всекидневие не се промени. Живеехме тежко, нямахме време дори да излезем на разходка, но въпреки това чувствахме удовлетворение от усилията, които полагахме. Знаехме, че работим, за да изградим собствения си дом, дом, където щяхме да живеем щастливо, без да дължим нищо никому, доволни, задето сме постигнали всичко сами. Само хора, които се обичаха като нас, можеха да бъдат толкова единни.
В този дом един ден щеше да дойде Клотилд, дъщерята на Рита, и тя щеше да стане моя дъщеря. В този дом щеше да дойде моят баща и той щеше да е и техен баща.
В този дом щяха да се отбиват приятелите ми, за да си поемат дъх и да потърсят помощ, ако нещо ги притеснява.
В този дом щяхме да бъдем толкова щастливи, че мисълта за отмъщение нямаше дори да ми минава през ума.
Най-накрая дойде денят, когато можахме да се поздравим като победители. Декември месец на 1950 г. нотариусът оформи един хубав документ, удостоверяващ, че най-после ние сме абсолютните собственици на хотела.
Единадесета глава
Баща ми
В мига, в който документите й станаха готови, Рита тръгна за Франция. Тръгна да търси мястото, където баща ми се беше оттеглил или може би скрил от света.
— Имай вяра, Анри. Аз ще доведа баща ти.
Останах да се грижа сам за хотела. Зарязах търговията с ризи и панталони, която ми носеше доста добри печалби. Но Рита беше заминала да търси моя баща — не биваше да допусна отсъствието й да се забележи. Трябваше да се справям с всичко, сякаш тя си беше тук и дори два пъти по-добре.
Заминала да търси баща ми, да търси баща ми! Онзи чистосърдечен учител от ардешкото селце, който преди двайсет години не можа да целуне за последен път осъдения си на доживотна каторга син, защото дебелите затворнически решетки му попречиха. Онзи, на който Рита — моята жена, ще каже: „Идвам тук като ваша дъщеря, за да ви кажа, че след много страдания синът ви си възвърна свободата, започна нов живот като добър и честен човек и изгради с мен свой дом, където ви очаква.“